Един ден Торин каза:
— Хайде да се опитаме да отворим вратата! Ако не усетя скоро полъха на вятъра върху лицето си, ще умра. Предпочитам Смог да ме смаже навън, отколкото да се задуша тук!
Няколко от джуджетата станаха и тръгнаха опипом към мястото, където преди се намираше вратата, но там откриха само натрошени скали. Таванът на тунела се бе срутил и бе запушил изхода. Нито ключ, нито някаква вълшебна сила можеха да отворят вратата отново.
— Затворени сме завинаги! — простенаха те. — Това ще бъде краят. Тук ще си умрем. —
Но, кой знае защо, тъкмо когато джуджетата изпаднаха в най-голямо отчаяние, Билбо усети, че някак особено му олеква на сърцето, сякаш тежък товар се бе смъкнал от раменете му.
— Хайде, хайде, не унивайте! — рече им той. — Докато сме живи, ще се надяваме, както обичаше да казва баща ми. „Третият път възмездява всичко.“ Аз тръгвам отново надолу по тунела. Щом слизах два пъти, след като знаех, че драконът е там, защо да не се опитам да сляза трети път, когато вече не е толкова сигурно, че ще го сваря? Така или иначе, подземието е единственият изход за навън. Този път обаче ще е добре, струва ми се, всички да дойдете с мен.
Джуджетата бяха толкова обезсърчени, че се съгласиха и Торин пръв закрачи редом с Билбо.
— Бъдете много предпазливи — шепнешком ги предупреди хобитът — и гледайте да вдигате колкото се може по-малко шум! Не бива да се излагаме на излишни опасности!
Един по един всички заслизаха надолу. Макар и да се стараеха, джуджетата, разбира се, не можеха да вървят така тихо, както хобитът. Те провлачваха крака и пуфтяха, а ехото застрашително подсилваше тези шумове, но макар Билбо от време на време да спираше и да се ослушваше уплашено, отдолу не долиташе никакъв звук. Когато, по преценка на Билбо, наближиха подземието, той надяна пръстена и продължи сам напред. Пръстенът обаче беше излишен — наоколо владееше такъв мрак, че всички до
един бяха невидими и без вълшебни пръстени. Беше наистина толкова тъмно, че хобитът стигна до отвора неочаквано, протегна ръка в празното пространство, политна напред и се търкулна презглава в подземието.
Той остана да лежи като вкаменен по очи на пода — не смееше да се помръдне, не смееше дори да диша. Но нищо не се раздвижи наоколо. Не се съзираше и лъч светлина. Чак когато Билбо се реши най-после да вдигне глава, забеляза високо над себе си някакво слабо, белезникаво мъждукане. То, разбира се, не можеше да произлиза от огненото дихание на дракона, макар цялото помещение да бе изпълнено със зловонния дъх на чудовището.
Най-сетне господин Бегинс не издържа.
— Проклет да си, Смог, драконе! — викна той с тъничкия си глас. — Престани да играеш на криеница! Освети този непрогледен мрак и ме изяж, ако можеш да ме хванеш!
Ехото разнесе думите му из тъмното подземие, но отговор не дойде. Билбо се изправи, ала не знаеше вече в коя посока да тръгне.
— Чудя се какво ли толкова замисля Смог — рече си той. — Днес, както виждам, не си е у дома. (Впрочем, кой знае дали навън е днес или нощес!) Ако Оин и Глоин не бяха загубили кутийките си с огниво, щяхме да използуваме удобния случай да поразгледаме наоколо.
— Светлина! — извика Билбо с пълен глас. — Не може ли някой да запали светлина?
Джуджетата много се изплашиха, когато Билбо политна и тупна на пода в подземието. Те се скупчиха смълчани на мястото, където той ги беше оставил в тунела, и не пристъпиха нито крачка повече напред.
— Тихо! Тихо! — зашепнаха те, когато чуха гласа му.
Това, разбира се, помогна на Билбо да разбере къде се намираха те, но той дълго време не чу повече нито звук от тях. Най-накрая, когато закрачи шумно по пода и с пълен глас изкрещя „Светлина!“, Торин се престраши и прати Оин и Глоин да отидат до торбите си, които бяха останали в началото на тунела.
След малко, по трепкащата и приближаваща насреща им светлина се разбра, че двете джуджета се връщат. Оин носеше една малка борова факла в ръка, а Глоин — сноп незапалени факли под мишница. Билбо бързо изтича до отвора и взе запалената факла, но не можа да склони джуджетата да запалят останалите факли, нито да го последват. Както Торин обясни, господин Бегинс бил все още техният специалист — разбойник и разузнавач, и щом желаел да поеме риска да пали светлина, то си било негова работа. Те щели да чакат в тунела да дойде да им донесе новини. След това джуджетата насядаха близо до отвора и се приготвиха да наблюдават.