Те видяха как малката тъмна фигурка се упъти към средата на подземието с вдигната високо факла. От време на време, докато Билбо беше все още близо, те виждаха как светлината трепваше и се олюляваше, когато той се спъваше в някой златен предмет. Пламъчето на факлата постепенно се смаляваше и по едно време взе сякаш да подскача във въздуха. Билбо се изкачваше по огромния куп съкровища. Скоро той стигна до върха и пак продължи да върви. След това те го видяха как се спря за миг и се наведе, но не разбраха каква беше причината.
Всъщност, Билбо бе намерил диаманта Аркен, самото сърце на Планината. Той го позна по описанието на Торин — едва ли можеше да има два подобни камъка дори и в такова безмерно съкровище, дори и в целия свят. Докато хобитът се бе изкачвал по купчината, белият блясък бе ставал все по-ярък и по-ярък и просто го бе привлякъл към себе си. И когато се приближи достатъчно, пред краката му се очерта предмет с кръгла форма, който при светлината на факлата излъчваше безброй многоцветни трепкащи искри. Най-сетне Билбо погледна надолу и дъхът му спря. Големият скъпоценен камък, който джуджетата бяха изкопали някога от глъбините на планината, светеше не само със своя собствена светлина но поглъщаше и светлината, която падаше върху него, и я изпускаше обратно, превърната в десет хиляди бели и обагрени с цветовете на дъгата отблясъци. Очарован, Билбо несъзнателно протегна ръка към диаманта. Не можа да го обхване изцяло с малката си длан, защото той беше голям и тежък, но все пак го вдигна, затвори очи и го пусна в най-дълбокия си джоб.
„Сега вече наистина съм разбойник и крадец! — помисли си хобитът. — Но един ден непременно ще открия истината на джуджетата — когато му дойде времето. Нали те казаха, че мога сам да избера своя дял? И аз си избирам именно този камък, пък те, ако щат, да вземат всичко останало!“
Билбо, обаче, не беше напълно убеден дали джуджетата бяха имали предвид този прекрасен диамант, когато му бяха обещали сам да си избере своя дял, и се опасяваше, че рано или късно от избора му ще произлезе беда.
След това кратко спиране той тръгна отново. Слезе от другата страна на огромния куп и светлината на факлата му се изгуби от погледа на джуджетата. Скоро те пак го видяха да се отправя към насрещния край на подземието.
Той вървя, докато стигна до едни големи порти на срещуположната страна на отвора и изведнъж го облъхна свеж въздух, който едва не угаси факлата му. Билбо надникна плахо през вратите и видя, че от тях в различни посоки тръгват широки коридори, съзря също и тъмните очертания на някакво голямо стълбище, което се губеше някъде нагоре в мрака. От Смог обаче, нямаше ни следа. Билбо тъкмо се канеше да се обърне и да тръгне обратно, когато някаква тъмна сянка се стрелна към него и го докосна по-бузата. Хобитът изписка и така се стресна, че политна назад и падна. Падайки обаче, той изтърва факлата и тя угасна.
— Надявам се да е било само някой прилеп! — рече си той смутено. — Но сега какво да правя? Накъде е изток, накъде — юг, север или запад? Торин! Балин! Оин! Глоин! Фили! Кили! — завика Билбо, колкото му държеше глас. Гласът му обаче, сякаш потъваше в тъмното пространство. — Факлата ми угасна! Някой да ми се притече на помощ! — За момент смелостта му го бе напуснала напълно.
Джуджетата едва дочуха виковете му и единствената дума, която разбраха, беше „помощ“.
— Какво може да се е случило? — обади се Торин. — Сигурно не го е нападнал Смог, иначе нашият помощник не би продължил така дълго да писка.
Те почакаха миг-два, но гръмовитият шум на дракона не се чу, впрочем не се чуваше никакъв друг звук освен далечните писъци на Билбо.
— Хайде, неколцина от вас да вземат по една факла — разпореди се Торин. — Изглежда, че ще трябва да се притечем на помощ на разбойника.
— Наш ред е да му помагаме — обади се Балин — и аз съм готов да тръгна. Смятам, че поне за момента голяма опасност няма.
Глоин запали няколко факли, джуджетата изпълзяха едно по едно от тунела и се запромъкваха покрай стената колкото можеха по-бързо. Скоро обаче, срещнаха самия Билбо, който се връщаше обратно към тях. Щом бе съзрял отблясъците на факлите им, той веднага се беше окопитил.
— Нищо опасно, само някакъв прилеп, който ми събори факлата! — рече Билбо в отговор на въпросите им.
Джуджетата хем се успокоиха, хем се ядосаха, че Билбо ги бе изплашил без причина. Не знам обаче какво биха казали, ако той им беше съобщил в този момент, че е намерил големия диамант. Пътем те бяха успели да зърнат несметните съкровища и техният съкровен копнеж по златото и скъпоценните камъни бе припламнал с нова сила в сърцата им, а този копнеж събуждаше у джуджетата — дори и у най-добрите — дързост, понякога и жестокост.