Джуджетата не чакаха никакви покани. Те желаеха да използуват случая, за да огледат подземието и много им се искаше поне засега, Смог наистина да го няма. Всички грабнаха по една запалена факла, заозъртаха се насам и натам и забравиха всякакъв страх и предпазливост. Започнаха да говорят високо, дори си подвикваха, когато вземаха от купа или от стената някой скъп стар предмет, вдигаха го към светлината и нежно го галеха с пръсти.
Фили и Кили направо бяха едва ли не във весело настроение; те взеха две от многобройните, увисени на стената златни арфи със сребърни струни и засвириха и от арфите, които всъщност бяха вълшебни (и не бяха докосвани от дракона, тъй като той малко се интересуваше от музика), се понесоха нежни и хармонични звуци и тъмното подземие се изпълни с отдавна забравена мелодия. Останалите джуджета обаче, бяха по-практични — те събираха скъпоценни камъни и си тъпчеха джобовете, а онова, което не можеха да вземат със себе си, изпускаха с въздишка от ръцете си. И Торин не остана назад; той обаче търсеше нещо от единия до другия край на купа и все не го намираше. Всъщност, Торин търсеше диаманта Аркен, но не казваше никому нищо за това.
Джуджетата откачиха от стените брони и оръжия и се въоръжиха. Торин наистина имаше царствен вид в ризницата от златни халки, затъкнал брадва със сребърна дръжка в украсения си с рубини колан.
— Господин Бегинс! — извика той. — Ето ти първата част от възнаграждението! Съблечи скъсаното си палто и облечи ей това тук.
И той метна на раменете на Билбо една малка ризница, изработена навярно за някой невръстен елф от царския род. Ризницата беше направена от сребърни и стоманени халки, а като допълнение към нея имаше колан, украсен с перли и кристали. Лекият шлем от кожа, подсилен отвътре със стоманени обръчи и обсипан отвън с бели скъпоценни камъни, прилегна така добре на главата на Билбо, сякаш беше правен за него.
„Чувствувам се величествен — помисли си хобитът, но кой знае всъщност колко съм смешен. Как биха се смели всички у дома на Хълма! Жалко, че нямам подръка огледало!“
Във всеки случай, главата на господин Бегинс не се замая така от огромното съкровище, както главите на джуджетата. Те продължаваха в самозабрава да се ровят и да разглеждат скъпоценните предмети, той обаче много скоро се отегчи, седна на земята и с тревога взе да размишлява какъв ли ще бъде краят на всичко това.
„Готов съм да заменя десетки от тези скъпи бокали — помисли си Билбо — за една освежителна глътка от дървените чаши на Беорн!“
— Торин! — извика той високо. — А сега какво ще правим? Въоръжихме се, но какво струва една ризница пред помитащата сила на Смог Страховития? Това богатство още не е спечелено обратно. Сега ние не сме тръгнали да търсим злато, а път за спасение. И затова мисля, че твърде дълго предизвикваме късмета си!
— Напълно си прав! — отвърна Торин, който също се отърси от омаята. — Да вървим! Аз ще ви водя. И хиляда години да минат, пак няма да забравя проходите и ходниците на този дворец!
Торин повика останалите, те се събраха и вдигнали високо над главите си факли, поеха през зейналите врати, но не веднъж и дваж се обръщаха, за да хвърлят назад погледи, изпълнени с копнеж.
Лъскавите брони бяха скрити под старите наметки, а шлемовете — под скъсаните качулки. Наредени едно зад друго, джуджетата следваха Торин. Те приличаха на някаква върволица от светлини, която се движеше в мрака, спираше се често и се ослушваше страхливо, за да долови громоленето на завръщащия се дракон.
Макар цялата стара украса да беше отдавна похабена и натрошена, макар всичко да беше омърсено и порутено от влизането и излизането на чудовището, Торин познаваше на пръсти всяко кътче, знаеше всеки коридор и всеки завой. Първо се изкачиха по високите стълби, после завиха и преминаха през ехтящи коридори, сетне пак завиха и пак се качиха по някакви стълби, а след това по други. Широките и гладки стъпала бяха изсечени в самата скала. И все нагоре и нагоре се изкачваха джуджетата, без да срещнат дори и следа от жива душа, само някакви неясни сенки се скриваха с пърхане из тъмните ъгли при приближаването на факлите.
Стъпалата обаче не бяха направени за хобитови крака и Билбо чувствуваше, че силите му вече се изчерпват, когато таванът изведнъж се извиси нагоре и блясъкът на факлите помръкна. През един отвор, някъде високо проникваше бледо сияние и въздухът стана по-свеж. Отпред, през големите порти, които висяха обгорени и разкривени на пантите си, също проникваше светлина.
— Това е голямата зала на Трор — обясни Торин, — залата за пиршества и заседания. Недалеч оттук се намира Главната порта.