След закуската джуджетата потеглиха отново. Сега пътят тръгваше на запад, отдалечаваше се от реката и се приближаваше до високото, обърнато на юг разклонение на Планината. Най-сетне, те стигнаха до планинската пътека. Тя се изкачваше стръмно нагоре и бегълците, наредени един зад друг, тежко, тежко кретаха по нея, докато най-накрая, късно следобед стигнаха до върха на възвишението и оттам видяха зимното слънце да залязва на запад.
Върхът на възвишението, всъщност представляваше едно заравнено място, открито от три страни, а от четвъртата — северната — защитено от скална стена, в която имаше отвор, подобен на врата. От този отвор се откриваше просторна гледка на изток, на юг и на запад.
— Едно време тук винаги държахме стража — рече Балин, — а тази врата води към едно издълбано в скалата помещение, което служеше за караулна. Такива постове имаше на няколко места из Планината. В онези щастливи дни обаче, ни се струваше, че няма от какво да се пазим, затова и стражите не бяха особено бдителни, иначе драконът сигурно нямаше да ни свари така неподготвени и нещата навярно щяха да се развият другояче. Сега ние можем да се скрием тук за известно време и да наблюдаваме всичко, което става наоколо, без някой да ни вижда.
— Каква полза от това, ако вече са ни забелязали, докато идвахме? — каза Дори, който не откъсваше поглед от върха на Планината, сякаш очакваше да види там Смог, кацнал като птица на камбанария.
— Друга възможност нямаме — рече Торин. — Днес не можем да вървим повече.
— Точно така, точно така! — викна Билбо и се просна на земята.
В изсеченото в скалата помещение имаше място да се настанят стотина; по-навътре пък имаше второ, по-малко помещение, до което не достигаше студът отвън. Всичко беше напълно запустяло, очевидно по време на владичеството на Смог дори диви животни не бяха влизали тук. Джуджетата разположиха товара си, някои от тях начаса се проснаха на земята и заспаха, други обаче седнаха близо до външния отвор и започнаха да обсъждат положението си. Каквото и да говореха, все се връщаха към едно: къде е Смог? Гледаха на запад — не се виждаше нищо; гледаха на изток — пак не се виждаше нищо; на юг също нямаше следа от дракона, но в тази посока се съзираше огромно множество от птици, които кръжаха неспокойно. Джуджетата напрягаха очи и се чудеха; дори и когато първите звезди изгряха, те все още не бяха проумели какво точно става.
14. ОГЪН И ВОДА
Ако и вие, като джуджетата желаете да научите какво бе станало със Смог, ще трябва да се върнете два дни назад, в онази вечер, когато той разруши тайната врата и разгневен полетя сред огнени пламъци.
Повечето от Езерните хора се бяха прибрали по къщите си, защото на изток беше притъмняло и оттам духаше хладен вятър, неколцина обаче, все още се разхождаха по пристаните, тъй като обичаха да се любуват на отблясъка на изгряващите звезди върху гладката повърхност на езерото. От града, Планината не се виждаше. Няколко ниски възвишения, които се издигаха в горния край на езерото и сред които Течащата река се спускаше устремно от север, я затулваха от погледа. При ясно време, се съзираше само високият й остър връх, но Езерните хора рядко поглеждаха към него, защото той имаше мрачен и зловещ вид дори при светлината на утрото. Сега върхът беше изцяло забулен в мрак.
И изведнъж, той се появи на кръгозора. Някакво сияние припламна за миг, освети го и пак угасна.
— Вижте! — извика един от Езерните хора. — Светлините пак се появяват. Снощи пазачите са ги гледали как просветват и угасват от полунощ до зори. Нещо става там, горе.
— Може би Царя на Планината кове злато — обади се друг. — Той отдавна тръгна на север, време е вече онова, за което се разказва в старите песни, да започне да се сбъдва.