— За кой цар говориш? — попита с мрачен глас трети. — Повече от сигурен съм, че това е опустошителният огън на дракона — единственият цар на планината, когото познаваме.
— Ти винаги вещаеш най-зловещи неща — упрекнаха го в хор останалите, — като се започне от наводнение, та се стигне до отравяне с риба. Мисли си за по-весели работи.
В този миг, между ниските хълмове проблесна силна светлина и северният край на езерото сякаш стана златен.
— Царя на Планината! — извикаха Езерните хора. — Съкровищата му сияят като слънце, реките му се леят златни! Ето че Течащата река наистина стана златна! — продължиха да възклицават възторжено те. Прозорците на къщите започнаха да се затварят и забързани стъпки затопуркаха по пристаните.
Градът отново бе обзет от невиждано вълнение и радост. Но човекът с мрачния глас изтича при старейшината и завика:
— Сигурен съм, че драконът пристига! Да прекъснем мостовете! На оръжие! На оръжие!
Тогава проехтяха тревожно тръби и звуците им огласиха скалистите брегове. Радостта секна и отстъпи място на страха. И така, драконът не успя да свари града съвсем неподготвен.
Скоро — тъй като Смог летеше с огромна бързина — те го съзряха да се носи насреща им като някаква огнена топка, която ставаше все по-голяма и все по-ярка. Никой, дори и най-големият наивник, вече не се съмняваше, че предсказанията са излезли лъжовни. Но все пак оставаше още малко време. Всеки съд в града беше напълнен с вода, воините грабнаха оръжието си, опънаха лъковете и ги заредиха със стрели, мостът към сушата беше разрушен. Сега вече оглушителният рев на чудовището се чуваше съвсем отблизо, цялото езеро почервеня като жарава и се развълнува от страхотния плясък на крилата му.
Смог се стрелна покрай хората, които нададоха уплашени писъци, и се насочи към моста, но там го очакваше разочарование. Мостът го нямаше, а противниците му се бяха скупчили на един остров сред дълбоката вода — твърде дълбока, тъмна и студена, за да бъде по вкуса на дракона. Ако се гмурнеше в нея, щеше да се вдигне такава пара, че да забули за няколко дни цялата околност в мъгла. Езерото беше по-могъщо от него, то щеше да изгаси огъня му, преди да успее да го прекоси.
Смог закръжи с рев над града. Безброй стрели полетяха нагоре и се пречупиха с трясък в бронята му от люспи и скъпоценни камъни, а пръчките им пламнаха от огненото му дихание и паднаха със съскане във водите на езерото. Никакви фойерверки не могат да се сравнят с ослепителната гледка през тази нощ. Шумът от опъването на лъковете и пронизителните звуци на тръбите постепенно така раздразниха дракона, че накрая той просто освирепя от гняв. От много години насам, никой не се беше осмелявал да влиза в бой с него, а и сега никой нямаше да се осмели, ако не беше човекът с мрачния глас (той се казваше Бард), който тичаше насам-натам, насърчаваше стрелците и настояваше пред старейшината да им заповяда да се борят до последната стрела.
От устата на дракона изригваха огнени езици. Той-кръжеше високо над жителите на града и осветяваше цялото езеро, дърветата по бреговете блестяха сякаш бяха от бакър, а по стволовете им танцуваха гъсти черни сенки. Смог връхлетя отново право през градушката от стрели, забравил в гнева си всякаква предпазливост, ръководен единствено от стремежа да подпали града.
Макар всичко да бе наквасено предварително, огън лумна от сламените покриви и дървените греди, когато той профуча надолу към къщите, възви се и пак профуча край тях. Отново стотици ръце започваха да изливат съдове с вода, щом някъде припламнеше искра. Драконът връхлетя пак. Замахна с опашката си и покривът на Голямата къща се срути. Неугасими пламъци литнаха нагоре в нощта. Още един замах и още един — и къщите една след друга се подпалваха и рухваха. И нито една стрела не успяваше да възпре Смог, нито да го нарани повече, отколкото би го наранила някоя мушица от блатата.
Мъжете вече започнаха да скачат във водата. Жените и децата бяха натоварени в лодки, които чакаха на пазарното място. Воините взеха един по един да захвърлят оръжието си. Там, където до преди малко бяха звучали старите песни за Царя на Планината и за радостта, която той ще донесе, сега се чуваха само ридания и вопли. Хората проклинаха джуджетата. Старейшината се отправи към своята позлатена лодка с надеждата в общата бъркотия да отплава незабелязано и да се спаси. Скоро целият град щеше да се обезлюди и да изгори, без да остане и следа дори по повърхността на езерото.
Такава надежда хранеше и драконът. Щом искат, нека всички са накачат по лодките. С какво удоволствие само ще ги подгони! А те, като изгладнеят, ще спрат. Стъпят ли веднъж на сушата, той ще си оправи сметките с тях. Ще подпали горите и ще опустоши всяка ливада и всяко пасище. Засега обаче, най-приятно му беше да наблюдава как градът загива. Не беше изпитвал такова удоволствие от години.