Една група стрелци обаче, все още не напускаха мястото си сред горящите къщи. Ръководеше ги Бард, с мрачен глас и мрачно лице — същият, когото приятелите му бяха обвинили, че вечно вещае наводнения или отравяне от риба, макар да знаеха колко е силен и смел. По далечна родова линия, Бард беше потомък на Гирион — Владетеля на Дейл, чиито жена и син някога бяха успели да се измъкнат от развалините на града и да се спуснат по Течащата река. Сега Бард стреляше с големия си лък от тисово дърво, докато най-накрая му остана само една стрела. Пламъците го обграждаха вече от всички страни. Другарите му го изоставиха. Той опъна лъка си за последен път.
Изведнъж, от мрака нещо изпърха към отчаяния стрелец. В първия миг той се стресна, но после разбра, че това е само един стар дрозд. Без да се страхува, дроздът кацна на рамото на Бард и му заговори. И Бард с почуда откри, че разбира езика му — нали родът му произхождаше от Дейл.
— Почакай! Почакай малко! — рече дроздът. — Луната тъкмо изгрява. Опитай се да откриеш незащитеното място от лявата страна на гърдите, когато Смог прелети над тебе! И докато Бард го слушаше учудено, дроздът му разказа какво бе видял и какво бе чул в Планината.
Тогава Бард вдигна лъка си. Драконът се беше насочил обратно към града и летеше ниско; когато наближи, луната изгря над източния бряг и посребри огромните му крила.
— Стрелице! — рече Бард. — Черна стрелице! Оставих те последна. Досега не си ми изменяла и винаги си се връщала обратно при мене. Наследих те от баща ми, а той — от своя баща. Ако си изкована в ковачниците на истинския Цар на Планината, полети сега, без да губиш време!
Драконът връхлетя отново — този път по-ниско от всякога — и като се изви обратно, за да се стрелне пак, скъпоценните камъни, полепнали по търбуха му, заискриха на лунната светлина. Само едно местенце остана тъмно. Тетивата на големия лък затрептя. Черната стрела се насочи право към незащитеното местенце от лявата страна на гърдите, близо до разперения навън преден крак и с неудържима сила се заби, така че потъна цялата — и острие, и пръчка, и пера, — тъй стремителен бе полетът й. С рев, който оглуши хората, повали дървета и разцепи скали, Смог се стрелна във въздуха, преобърна се и полетя като покосен надолу.
Падна право върху града. В предсмъртните си гърчове той подпали и онова, което все още беше оцеляло. Езерото забуча. Огромен облак от бяла пара се понесе нагоре в мрака. Чу се свистене, гълголене и после настъпи тишина. Това беше краят на Смог и на града, но не и на Бард.
Восъчножълтата луна се издигаше все по-високо и по-високо, а вятърът ставаше все по-силен и по-студен. Той увиваше бялата мъгла във витлообразни стълбове или в забързани облачета и ги подгонваше на запад, за да ги разпръсне на парцаливи късчета и да ги посипе над блатата пред Непрогледната гора. Многобройните лодки изглеждаха като някакви тъмни точици на повърхността на езерото, а вятърът разнасяше гласовете на Езерните хора, които оплакваха гибелта на града си, на имуществото си и на къщите си. Всъщност, те трябваше да бъдат благодарни, ако се позамислеха, но тъкмо това не можеше да се очаква сега от тях. Най-малко три четвърти от хората се бяха спасили; горите, нивите, пасищата, добитъкът и по-голямата част от лодките бяха останали невредими, а Драконът беше мъртъв. Те обаче още не осъзнаваха какво означава това.
Всички жители на потъналия град се събраха, мрачни и скръбни, на западния бряг. Студеният вятър ги пронизваше и те трепереха целите. Тогава гневът и недоволството им естествено се насочиха към старейшината, който пръв беше напуснал града, докато там все още имаше стрелци, готови да го защищават.
— Може да го бива за търговия, особено пък ако става въпрос за собствените му интереси, но не чакай от него помощ, когато се случи нещо сериозно — замърмориха някои. После всички взеха да възхваляват мъжеството на Бард и последния му изстел с лъка. — Ако не беше загинал — казаха те, щяхме да го направим цар. Бард Драконоубиеца, от рода на Гирион! Жалко, че е мъртъв.
Тъкмо по средата на този разговор, един висок мъж излезе от сенките и пристъпи напред. Той беше мокър до кости, черната му коса, от която се стичаше вода, се бе разпиляла по лицето и по раменете му, а очите му проблясваха трескаво.
— Бард не е мъртъв! — извика мъжът. — Той успя да се спаси от Есгарот, когато врагът бе погубен. Аз съм Бард, от рода Гирион, аз съм драконоубиецът!