Джим се разсмива.
— Това е Колин Уайт. Истинска модна икона е, нали? Освен това е абсолютен гей и е ведър като неделен следобед в Париж. Повечето лихвари са дупе и гащи. Това, че си изкарват прехраната, като тормозят хора на ръба на финансова разруха, не ги прави особено симпатични, но Колин е пръв приятел с всички. — Джим поклаща глава. — Поне в обедните почивки. Чудя се какъв ли е, когато седи на бюрото си и крънка последните центове на вдовици и осакатени във войната ветерани. Трябва да е много добър в работата си, защото в тази фирма текучеството е голямо, а той работи в нея още отпреди аз да дойда тук.
— Ти откога си тук?
— От година и половина. Колин понякога идва на работа с шотландска поличка. Сериозно говоря! Друг път с наметало. Има и костюм като на Майкъл Джаксън. Онзи с еполетите и металните копчета на сакото, сещаш ли се?
Били кимва. В момента Колин Уайт държи картонена кутия с тако. Спира се да говори с Филис и ѝ казва нещо, което я кара да отметне глава и да се разсмее.
— Душичка е той — казва Джим с искрена симпатия.
Филис отива да седне при няколко жени. Двама от колегите на Колин му правят място на пейката. Преди да седне, той завърта пирует, с който би се гордял дори Краля на попа. Според Били Колин е висок към метър и седемдесет и пет, най-много метър и осемдесет. Май е открил още едно парченце от оформящия се в главата му план. Ниво 4 на закрития паркинг, още няколко лаптопа и сега Колин Уайт. Птица с необичайно оперение.
4.
Следобед Били настройва луксозния лаптоп да играе крибидж срещу себе си с пет секунди пауза преди всеки ход на Играч 1. Настройва го и така, че Играч 2 да побеждава Играч 1 всеки път. Това би трябвало да заблуди евентуални любопитковци за около час. После пуска своя лаптоп, влиза отново в Амазон и си купува две перуки: с къса руса коса и с дълга черна коса. При други обстоятелства би ги поръчал до поискване, но в този случай няма смисъл, защото Дейвид Локридж ще бъде идентифициран като стрелеца преди залез-слънце в деня на удара.
След като поръчва перуките, слага една от тетрадките до личния си лаптоп и започва да разглежда в интернет къщи и апартаменти под наем. Намира няколко подходящи, но огледите ще трябва да почакат, докато си получи поръчката от Амазон.
Едва два часът е, когато приключва с виртуалното търсене, твърде рано, за да се прибере вкъщи. Всъщност е време да започне да пише. Мислил е много по този въпрос. Първо е възнамерявал да използва собствения си компютър за тази цел. Ако използва другия лаптоп, работодателят му — а вероятно и „литературният му агент“ — могат да следят какво пише, което му напомня за телевизионните екрани в „1984“. Дали Ник и Джорджо ще заподозрат нещо, ако погледнат компютъра и не видят текст? Твърде вероятно е. Няма да кажат нищо, но може да им хрумне, че Били е по-наясно със средствата за наблюдение и хакерските атаки, отколкото си дава вид.
Има и още една причина да пише на лаптопа, който са му дали, въпреки че може да го следят. Това е предизвикателство. Способен ли е наистина да напише версия на собствения си живот от гледната точка на тъпака? Рисковано е, но смята, че е способен. Фокнър е писал така във „Врява и безумство“. „Цветя за Алджърнън“ на Даниел Кийс е друг пример. Сигурно има и още.
Били спира автоматичната игра на крибидж и отваря нов документ в Уърд. Озаглавява го „Историята на Бенджи Компсън“, препратка към Фокнър, която е убеден, че Ник и Джорджо няма да разпознаят. Няколко секунди просто седи, барабани с пръсти по гърдите си и гледа празния екран.
„Луда работа“, мисли си.
„Това е последният удар“, мисли си и написва изречението, което си пази именно за този случай.
Мъжът с който мама живееше се прибра със счупена ръка.
Гледа го близо минута, след което продължава:
Не помня фамилията му. Но той беше много ядосан. Сигурно беше минал през болницата, защото имаше гипс. Сестра ми…
Били поклаща глава и нанася поправки, за да звучи по-добре. Поне според него.
Мъжът с който мама живееше се прибра със счупена ръка. Сигурно беше минал през болницата, защото имаше гипс. Сестра ми печеше сладки и ги изгори. Май беше забравила да ги извади навреме. Когато мъжът се прибра беше много ядосан. Уби сестра ми, а аз дори не му помня името.
Преглежда какво е написал и смята, че ще се справи. Още повече че иска да пише. Преди навярно би казал: „Да, помня какво стана, но съвсем смътно“. Само че сега празнините се запълват. Този кратичък параграф отключва вратата. Били си спомня мириса на прегоряла захар, излизащия от фурната пушек, вдлъбнатината отстрани на печката, цветята в порцеланова чаша на масата и някакво дете навън, което припява: „Едно картофче вземи, две картофчета, три“. Спомня си тежкото туп-туп-туп на ботушите, когато мъжът се качваше по стълбите: Онзи мъж, онова гадже. Сега дори си спомня името. Боб Рейнс. Спомня си какво си мислеше, когато чуеше как мъжът налага мама с юмруци: „Удари валят по мама. Удари валят по мама“.3 Спомня си как след това тя се усмихваше и казваше: „Той не го направи нарочно“. И „Сама съм си виновна“.