Срещна го в „Сънисайд“, винаги там намира всички неудачници, които после води вкъщи. Вече не работеше там, но още ходеше да пие, да гледа телевизия и да се занася с мъжете, които играеха билярд.
Но другите неудачници никога не се задържаха и не ми обръщаха внимание. Първата вечер, когато го доведе, Тъпака увоня цялата каравана с ужасната си миризма, смесена с дъх на моторно масло. И двамата се бяха надрусали. Аз спях на дивана във външната стая и помирисах тревата, която пушеха, чух ги да се смеят и после леглото заскърца. Запуших ушите си и се скрих под одеялото.
На другата сутрин той влезе във външната стая гол. Държеше гащите си в ръка и цялото му тяло бе покрито с татуирани гънки тлъстина. Престорих се, че още спя. Той отвори вратата, изгрухтя, обу си гащите и отиде да пикае. Когато свърши, каза: „О-ох!“ и се изхрачи.
Като се връщаше към леглото на мама, се спъна и коляното му се стовари върху гърба ми. Все едно ме настъпи слон. Не можех да си поема дъх. Отиде в кухнята, направи си закуска и започна да тъпче кашата в устата си, като постоянно я разсипваше.
Направих се, че се събуждам току-що.
— О, боже, домашен плъх. Мамка му, Шарла, не ми каза, че имаш дете.
Смехът на мама долетя от спалнята:
— Много-много не сме си приказвали, нали, каубой?
Тъпака също се засмя, после протегна ръка да я удари в моята. Имаше черно под ноктите и пръстите му бяха с цвета и размера на кренвирши.
— Моран Рокера, мъжки. Ти кой си? — Въпреки че беше едър, гласът му беше висок.
— Били.
— Били кой?
— Били Стрейт.
— Ха, също като нея. Значи нямаш баща. Малка шибана грешка, а? — Аз свалих ръката си, но той я сграбчи, разтресе я силно, докато ме заболя, и чакаше да види дали ще се издам. Но аз се направих, че ми няма нищо.
— Това твойта каша ли е, мъжки?
— Нещо такова.
— Е, много лошо, мамка му! — Това му се стори доста смешно.
Влезе мама и започна да се кикоти около него. Но очите й бяха тъжни, както много пъти преди това.
Извинявай, скъпи, какво искаш да направя?
Не я защитавам, за да сме квит.
— Моран Рокера, малкия. И да не я изядеш всичката. — Хвърли ми кутията с разтворима каша, отиде до хладилника и си взе бира и лютеница. — Имаш ли някакъв чипс, жено?
— Разбира се, каубой.
Тя вика на всичките нещастници, които води вкъщи, „каубой“.
А Моран си мислеше, че само него нарича така.
— Скачай на седлото, гадже, ще препускаме в галоп!
Моран2 Рокера. Истинското му име беше Бюъл Ървил Моран, разбирате защо не искаше да има прякор, дори и безобиден. Прочетох го в шофьорската му книжка, която беше с изтекъл срок и пълна с лъжи. Като например, че е висок 1,95, а не беше повече от 1,85. И че тежи 75 килограма, като не беше по-малко от 105 кила. На снимката беше с огромна червена брада. Когато мама го доведе вкъщи, беше я обръснал и си бе оставил само дълги бакенбарди, които стърчаха много глупаво.
Всеки ден се обличаше с едни и същи дрехи: кирливи джинси, миризлива черна тениска „Харлей Дейвидсън“ и ботуши. Правеше се, че е от обществото на „Ангелите на Ада“ или някой важен, скаран със закона рокер, но си нямаше банда, а моторът му беше ръждясала купчина ламарини и обикновено беше развален. Затова само кръжеше с него около караваната, друсаше се, гледаше комедийни програми и ядеше, ядеше, ядеше.
И харчеше помощите ни. Помощите са всъщност за мен. Финансова подкрепа за семейства, издържащи деца. Моите пари.
Поне вече не ме издържат.
Когато навърших пет години, мама много се промени. Нямаше образование, но преди беше по-щастлива. По-интересно беше как изглеждаше — навиваше си косата с маша и се обличаше с различни дрехи. А сега носи само тениски и къси панталони и въпреки че изобщо не е дебела, някак си се отпусна и кожата й стана бледа и груба.
Преди работеше в „Сънисайд“ през седмицата, а в събота и неделя само ядеше и пиеше. Не я виня, животът й е бил труден. Започнала да работи на полето, когато била на четиринайсет години, родила ме на шестнайсет. Сега е на двайсет и осем, а зъбите й капят, защото няма пари да си ги оправи.
Не е учила кой знае колко, защото родителите й били земеделски работници и пътували, там където има реколта за прибиране. Освен това били алкохолици и не вярвали в образованието. Едва пишеше и четеше и не говореше граматически правилно, но никога не съм й правил забележка. Това наистина нямаше значение за мен.