Трябваше да е същото. Жуканов беше опитен ловец, надушваше плячката.
Каза го на онова черно ченге, но копелето не го вземаше на сериозно. С тези чернилки ченгета нищо чудно, че в тази дупка имаше такава престъпност. Все едно да оставиш лисица да пази пилци.
Но нямаше да остави това да провали плановете му. Чакаше двайсет и пет бона от тази работа, може би щеше да щипне набързо и диамантите на шефа, да отлети за Ню Йорк, Брайтън Бийч17, Кони Айлънд — там имаше хора, които щяха да оценят таланта му. Но с толкова пари можеше да започне и собствен бизнес.
Вече работеше за собствена сметка — беше едноличен преследвач на хлапето.
Колко ли може да се е отдалечило малкото копеле? Със сигурност щеше да се появи пак и тогава сержант Жуканов щеше да го пипне.
Прилив на оптимизъм подобри настроението му. Малко водка, можеше да се отбие някъде да похапне добре.
Утре започва, ще си отваря очите на четири.
53.
Петък сутринта Петра се събуди с мисълта за Балч като заподозрян. Все още тази вероятност й се струваше реалистична, но същото се отнасяше и за Рамзи.
Кой от двамата? Нито един — каква ужасна мисъл!
Репортажът за обгорената кола на Лиза беше на пета страница заедно с умалена препечатка на портрета й, но нямаше нищо за новините от Венис, нито за тези от Уотсън. Значи все още не бяха принудили Уил да докладва.
Докато се сапунисваше и плакнеше под душа, осъзна, че тялото на Кати Бишъп лежи на операционната маса точно в този момент. По-късно щеше да се обади на Стю. Когато нещата са се поуталожили. Междувременно, преди да тръгне за Монтесито, трябваше да свърши някои дреболии.
В хотелската стая на д-р Боулингър никой не отговаряше — вече бе излязъл и кой знае какви ги вършеше. Провери отново в Отдела за изчезнали лица, но нямаше никаква вест за местонахождението на Естрела Флорес и в девет сутринта тя вече пътуваше към Гранада Хилс, за да вземе Рон.
Когато стигна до дома му, го видя да стои на тротоара с мобилния си телефон в ръка.
Къщата му беше умален модел в стил „Късна английска готика“. Беше разположена на обляна от слънце улица, на един етаж, острият й покрив, разполовените одялани дървени трупи и фалшивите подпорни колони под фронтона изглеждаха глупаво, но бяха някак си трогателни — някой си бе направил труда да се погрижи за детайлите. Тревата отпред беше окосена и почистена, но не и свежа. Двата розови храста, които обграждаха каменната пътека, бяха пълни с изсъхнали цветове и половината от портокалите на няколкометровото дърво бяха изгнили.
Той отиде до вратата на колата още преди тя да завие, за да паркира. Косата му беше влажна от сутрешния душ и от нея стърчаха кичури като новопокълнала пшеница. Носеше син пуловер с остро деколте, жълта риза с копчета и белезникави панталони, облеклото му го правеше да изглежда по-млад — приличаше на завършващ студент по бизнес администрация. Евтини обувки с връзки. Някъде по траекторията на развитието си от рок барабанист до ченге бе преминал и през колежанина. В спортни дрехи изглеждаше много по-млад, може би дори по-млад от нея.
— Здрасти — каза тя.
Той влезе вътре.
— Здрасти. — Афтършейв с лимонов дъх. На първата им среща не си бе сложил от него. Сякаш беше преди сто години. Този път не посегна към нея. Заключи вратата, сложи телефона в скута си и обясни: — В случай че майка ми има нужда от нещо.
— Трябва да се преселя в двайсети век и най-накрая и аз да си взема такъв телефон.
— Вземи си от тези, които се слагат на главата със слушалки — каза той. — Говори по него в колата, накарай всички да повярват, че не си в ред и ще те оставят на мира.
През смях тя се отлепи от тротоара, като се чудеше дали е редно да му спомене теорията си за Балч. Но на този етап беше прекалено хипотетична. Той я водеше с години. Беше от хората, които изпращаха да спасяват положението. Искаше й се да изглежда умна в неговите очи.
Докато караше, си бъбреха. Общи приказки, но интелигентно. Той излъчваше стабилност. Да не би да е бил прекалено скучен за испанската ездачка? Или може би щеше да разкрие и тъмната си страна, ако почакаше достатъчно?
Ти си една недоверчива кучка. Благодаря ти, Ник.
— Прекрасен ден — чу го тя да казва.
Сега ръцете му бяха спокойни. Вече не стискаше дръжката на вратата, нито издаваше по друг начин притеснението си от нейното шофиране. Обувките изглеждаха току-що лъснати. Панталоните му имаха остри ръбове — това май не се връзваше със спортния им модел? Петра се усмихна, като си представи как е искал да я впечатли.