Той пак се опита да скрие лицето си, а Петра заговори малко по-високо, за да го спре:
— На колко години беше Лиза, господин Рамзи?
Той вдигна очи, после ги сведе към коленете й и пак ги върна на лицето й.
— Беше — каза той. — Беше… не мога да повярвам, че отсега нататък винаги ще казвам „беше“… беше на двайсет и седем, детектив…
— Конър.
— На двайсет и седем, детектив Конър. Запознахме се преди четири години на конкурса за Мис Шоубизнес. Аз бях водещ, а тя беше Мис Охайо. Свиреше на саксофон и имаше страхотен глас. Излизахме известно време, живяхме заедно една година, после се оженихме. Разведохме се. И за двамата беше първи брак… сигурно не сме имали достатъчно опит… нещо друго? Защото това е всичко… — Той се попипа по врата. — Чувствам се ужасно, наистина имам нужда да остана сам.
— Момчета — каза Балч, — не можем ли да оставим господин Рамзи вече сам?
Рамзи продължи да разтрива врата си. Шията му бе побеляла, а лицето му беше станало непроницаемо от шока. Петра смекчи тона си:
— Съжалявам, господине, знам, че за вас това е тежко. Но понякога нещата, които изникват в периоди на стрес, са наистина ценни, а аз знам, че вие искате да намерим убиеца на жена ви.
Каза „жена ви“, а не „бившата ви жена“, за да види дали Рамзи ще я поправи.
Не го направи, само кимна едва доловимо.
Балч понечи да каже нещо, но Петра го прекъсна:
— Да имате някаква представа от кого тя вземаше наркотиците, господин Рамзи?
— Не. Не искам да я изкарам наркоманка. Смъркаше си за удоволствие, това е всичко. Доколкото знам, никога не купуваше, а я черпеха.
— Кой?
— Нямам представа. Това не беше моят свят. — Рамзи се изправи на канапето. — Не е трудно да си намериш дрога в нашите среди. Сигурен съм, че нямате нужда да ви го казвам. Да не би нещо в това… което се е случило… да ви навежда на мисълта, че са замесени наркотици?
— Не, господине. Започваме от нулата.
Рамзи се намръщи и внезапно стана. Балч угоднически повтори на шефа си края на фразата.
— Извинете ме, но наистина имам нужда от почивка. Току-що се върнах от снимки в Тахо, от два дни почти не съм почивал, четох сценарии в самолета, после Грег ми донесе разни книжа за подпис и двамата се уморихме много бързо. Сега и това. Господи!
Предложи подробно алиби, без никой да му го иска, помисли си Петра. Уморен бил, но на другата сутрин, свеж като краставица, играе голф.
И четиримата детективи слушаха внимателно. Никой не проговори. На никого не бе позволено да навлиза в по-дълбоки води.
Балч наруши тишината.
— Последните дни бяха доста тежки. И двамата сме съсипани.
— Тук ли спахте, господин Балч? — попита Петра, осъзнавайки, че се движи по тънък лед. Хвърли поглед към Стю. Той едва доловимо й кимна.
— Да. От време на време правя така. Живея в Ролинг Хилс Естейтс и не обичам да шофирам дотам, когато съм изтощен.
Очите на Рамзи бяха ледени. Той се взираше в пода.
Стю пак кимна на Петра и четиримата детективи се изправиха. Стю подаде визитната си картичка и Рамзи я прибра в джоба си, без да я чете. Всички се отправиха към външната врата. Петра усети, че Рамзи върви до нея.
— Значи ще се обадите на родителите на Лиза, детектив?
— Да, господине. — Въпреки че Стю бе предложил.
— Доктор Джон Евърет Боулингър. Майка й се казва Вивиан. — Издиктува телефонния номер наизуст, а Петра се спря, за да го запише. Балч и останалите детективи бяха няколко крачки напред и почти стигаха до стъклената стена, гледаща към гаража.
— Шагрин Фолс, Охайо — каза тя.
— Смешно име4, не мислите ли? Сякаш всички съжаляват, че живеят там. Лиза със сигурност съжаляваше. Тя обожаваше Лос Анджелис.
Петра се усмихна. Но не като ченге. Като жена. Опечаленият съпруг я огледа отново от главата до петите.
Не мислеше, че прибързва със заключенията. Не се смяташе за божия благодат за мъжете, но разбираше кога я оценяват.
— Лиза беше родена да живее в Лос Анджелис — каза Рамзи, когато тръгнаха пак. — Тя обичаше динамиката.
Стигнаха до стъклото. Петра протегна ръка.
— Благодаря ви, господине. Съжалявам, че трябваше да ви подложим на това.
Рамзи взе ръката й, задържа я, после я стисна. Дланта му беше суха и топла.
— Все още не мога да повярвам. Направо е нереално, като в сценарий. — Той прехапа устни, поклати глава и пусна пръстите й. — Сигурно няма да мога да заспя, но май ще трябва да се опитам, преди да са закръжили лешоядите.