Какъв тип беше Рамзи? Хладнокръвен убиец или просто жалък, импотентен нещастник, който беше излязъл извън кожата си?
Подхвани го отдалече, стой мирно, гледай и слушай. Беше прекалено да се надява, че сам ще си надене примката, но поне можеше да си я върже.
Пристигна в ранчото „Хейвън“ в 8 и 40, пазачът й махна да влезе. Преди да продължи нататък с колата, тя го попита дали е бил дежурен в неделя, той отрече, каза, че е бил някой друг. После затвори вратата на кабината си.
Тя потегли нагоре по хълма. Изкуственото осветление правеше розовата къща да изглежда почти бяла и още по-голяма, но без да скрива архитектурната еклектика.
Позвъни и млада испаноговореща жена, не Естрела Флорес, открехна вратата наполовина. Доколкото Петра можа да види, в къщата беше тъмно.
— Здравейте — каза тя. — Аз съм детектив Конър, търся господин Рамзи.
— Да? — Жената беше хубава, с кръгло лице, големи очи с цвят на черно грозде и тъмна коса, свита на кок. Около двайсет и пет годишна. Носеше същата униформа в розово и бяло като на Естрела Флорес.
Петра се представи отново и показа значката си.
Прислужницата отстъпи.
— Една минута. — Същият глас като по телефона. Къде беше по-възрастната жена?
— Естрела Флорес тук ли е?
Объркване. Младата жена понечи да се обърне и Петра я потупа по рамото.
— Donde esta Estrella?
Тя поклати глава.
— Estrella Flores? La… икономка?
Никакъв отговор. Дори и опитът на Петра да се усмихне топло, по сестрински, не успя да промени мрачното изражение на прислужницата.
— Como se llama usted, senorita?6
— Maria.
— Nombre de familia?7
— Guerrero.
— Maria Guerrero.
— Si.
— Usted no sabe Estrella Flores?8
— No.
— Estrella no trabaja aqui?9
— No.
— Cuanto tiempo usted trabaja aqui?10
— Dos dias?11
Работеше от два дни. Естрела вече я нямаше. Може би знаеше нещо, което не трябва, и се беше уплашила? На Петра й се прииска да я бе потърсила по-рано.
Когато Мария Гереро пак понечи да си тръгне, един мъжки глас каза:
— Детектив. — И Рамзи се появи от тъмното, облечен в бяла, много измачкана ленена риза, кремави копринени панталони, кремави обувки, не носеше чорапи.
Въздействието на светлите тонове? Аз съм от добрите.
Той отвори вратата пред Петра и тя влезе. Къщата миришеше на застояло и само една лампа в дъното на голямата всекидневна беше запалена. И автомобилният музей беше тъмен, стъклената стена сега беше напълно черна.
Мъжът вървеше няколко стъпки пред нея, отиде до лампата, светна още една и премигна, сякаш от силната светлина го заболяха очите. Да не би да бе седял досега на тъмно? Ръкавите му бяха небрежно навити до лактите, а къдравата му коса беше сплетена и рошава.
— Седнете, моля. — Изчака, докато тя се настани на един от претъпканите с пух мебели, и си избра място вдясно под ъгъл от нея. Коленете им бяха на половин метър разстояние.
Отпусна ръцете си покрай тялото и седна. Лицето му изглеждаше изпънато и по-възрастно. Сред къдриците се виждаха повече бели косми, но може би беше от осветлението. Или може би боята се бе отмила.
— Благодаря ви, че ме приехте, господине.
— Разбира се — каза той, вдиша и потърка ъгълчето на устата си.
Петра извади бележника си, остави сакото й да се отвори, за да може той да види значката й на джоба на ризата. Обърна към него онази част на бележника, на която пишеше: „Полицейско управление Лос Анджелис“. Опитваше се да разгадае реакциите му на тези малки знаци на официозност.
Той гледаше в друга посока. Към голямата камина, която сега беше студена и тъмна.
— Искате ли нещо за пиене, детектив?
— Не, благодаря ви, господине.
— Ако промените решението си, само ми кажете.
— Добре, господин Рамзи. — Отвори бележника си. — Как вървят нещата?
— Трудно. Много трудно.
Петра се усмихна колкото може по-разбиращо.
— Забелязах, че прислужницата ви не е онази, която видях предишния път.