— Тя напусна.
— Естрела Флорес ли?
Той се взря в нея:
— Да.
— Колко време работи при вас?
— Като че ли две години. Каза, че искала да се върне в Салвадор, но знам, че е заради… това, което се случи с Лиза. Харесваше Лиза. Мисля, че всички… трябва да се е разстроила от посещението ви тогава, защото още вечерта започна да си стяга багажа. — Той сви рамене. — А и всичките тези обаждания от пресата. Не ми беше лесно да запазя присъствие на духа.
— Много ли се обаждаха?
— Купища, и всичките на служебния телефон. Номерът, който ви дадох, е за прекия ми телефон. Препращам ги в офиса на Грег. Той не отговаря на никого, така че надявам се да се откажат. — Потърка очи и поклати глава.
— И веднага сте назначили нова прислужница — каза Петра.
— Грег я нае.
Тя седеше, без да пише. Мълчеше нарочно, за да може Рамзи да каже нещо, но той само наведе глава. Широките му рамене се смъкнаха, когато се сви. Класическа опечалена поза. Сега пък ръката му подпираше брадичката. Мислителят.
— Естрела Флорес харесвала Лиза — каза тя накрая, — но не тръгна с нея, когато се изнесе.
— Не — каза Рамзи и вдигна поглед. — Защо Естрела стана толкова важна?
— Вероятно не е, господине. Опитвам се да си съставя впечатление за личността на Лиза. Имаше ли в нея нещо, което би спряло Естрела да тръгне с нея? Трудно ли беше да й се угоди?
— Съмнявам се — каза Рамзи. — Сигурно е било заради парите. Плащах й повече, отколкото Лиза би й давала. Осигуровки, спестовен влог, всичко по закон. Лиза имаше малък апартамент, нямаше нужда от толкова скъп персонал.
Значи нервността на Флорес през първия ден не е била заради притеснения от имиграционните власти. А сега вече я нямаше…
Рамзи леко разтвори колене.
— Не, не беше трудно да се угоди на Лиза. Тя беше интелигентна, пълна с енергия, имаше страхотно чувство за хумор. Понякога ставаше малко… остра с хората, но не, не бих казал, че с нея се живееше трудно.
— Остра?
— Саркастична.
Точно каквото бе казала и Кели Спозито.
— Не по злобен начин — добави Рамзи. — Просто… имаше характер. В това включвам и чувството й за хумор. Разказваше вицове по-добре от всяка жена, която някога…
Млъкна и притисна коленете си едно до друго.
— Предполагам, че това звучи глупаво, но не познавам толкова много жени, които обичат да разказват вицове. Нямам предвид жени като Филис Дилър или Карол Бърнет12. Жените не са позитивни личности.
— А Лиза обичаше да разказва вицове.
— Когато беше в настроение… Нямате ли представа кой би могъл да я е убил?
— Все още не, господине. Търсим.
— Просто не мога да си го обясня — Лиза да забърше някакъв маниак и да отиде в парка „Грифит“. Тя си падаше предимно по по-възрастни, по-консервативни типове, но по такива, които биха… се държали животински.
— Продължаваше да си пада по по-възрастни и след развода ви ли?
— Няма как да знам — каза Рамзи. — Но със сигурност знам, че преди да се срещнем, е имала двама по-възрастни приятели в Кливланд. Зъболекар и директор на училище.
— Колко по-възрастни?
— Много. По-възрастни и от мен — каза и се усмихна. — Шегуваше се, че излиза с мен, въпреки че съм прекалено млад за нея. По това време тя беше на двайсет и четири, а аз — на четирийсет и седем.
Което значеше, че сега е на петдесет.
— Как се казваха другите мъже?
— Честно казано, не си спомням. Директорът беше Пийт или нещо такова, мисля, че зъболекарят се казваше Хал. Или може би Ханк. Ходеше с Питър точно преди да се запознаем, скъса с него в деня на конкурса за красота, тогава се срещнахме, когато избираха Мис Охайо. Казах ви го, нали?
Петра кимна.
— Остарявам и оглупявам. — Той се потупа по главата. — Едно й е хубавото на болестта на Алцхаймер — всеки ден се срещаш с нови хора.
Петра си спомни как баща й гаснеше и се насили да се усмихне. При него болестта започна на шейсет, според лекарите беше един от най-младите с такава диагноза. И с най-бързо прогресиращото заболяване, казваха те. Кенет Конър, превърна се в сянка на шейсет и три…
— Добре ли сте? — попита Рамзи.
— Моля?
— За миг ми се сторихте разстроена — да не би заради шегата с Алцхаймер? Беше на Лиза, ако ви се струва прекалено безвкусна, аз…
— Не, изобщо не, господин Рамзи — каза тя, уплашена. Какво ли бе разчел по лицето й? — Значи Лиза обичаше шегите.