Поне беше топло.
— Дай ми да си дръпна пак — каза тя. — А, хубава стока.
— Ей, я не й прави свирка, върни ми я.
— Къде искаш да отидем, Уим?
— Къде ли? В Европа — къде според теб, мамка му? Вкъщи, искам да полегна.
— А не искаш ли да отидем до „Уиски“?
— Мамка му, не, от къде на къде?
— Нали ти така каза, не помниш ли?
— А?
— Преди да си тръгнем, си говорехме, нали? Да отидем след това и да проверим какво става в „Уиски“, някой твой познат може да е там, може да посвириш…
— Това си беше за тогава, сега е друго… някой познат. Как не! Познатите са пълна глупост. Действието само важи, а тази вечер бяхме кръгла нула — не мога да повярвам колко скапани бяхме. Скуч беше като бавноразвиващ се, а онзи на втория ред съм почти сигурен, че беше от „Гефън“15 и си тръгна рано — мамка му, ще умра, без да стана известен.
— Ще станеш извест…
— Я да млъкваш!
Бусът потегли, повървя малко на юг, после зави наляво, което значеше пак на запад. Уим караше гневно, натискаше газта, завиваше остро, удряше рязко спирачки.
След известно време момичето пак проговори.
— Хей, Уим?
Изгрухтяване.
— Уим? За това, което каза преди…
— А?
— Дето джойнтът не те хващал. Но има и други, нали? — Хихикане.
— Да бе, имах славна вечер и сега съм настроен за романтика. Само си затвори устата и ме остави да закарам колата до вкъщи. Не мога да повярвам колко скапани бяхме!
След това никой не проговори.
Опитвах се да отброявам всеки завой и чертаех мислено карта на пътя, но с всичките тези поврати изгубих нишката.
Най-накрая спряхме и си помислих, че ще ме спипат. Той щеше да си вземе барабаните, да ме намери и да си го излее на мен.
Опипах наоколо под найлона, търсех нещо, с което да се защитя, напипах студен метал, но не можах да го издърпам. Бях натясно.
Вратата се отвори, после се затръшна. Чуха се стъпки. Заглъхнаха. Изчезнаха.
Изпълзях изпод найлона. Целият бус миришеше като един голям джойнт.
Беше паркиран на тиха улица, цялата с жилищни кооперации.
Изкачих се на предната седалка, свалих стъклото. Можех да съм навсякъде. Може дори да ме е върнал в Холивуд. Въздухът навън беше студен, затова се върнах на предишното си място, успях да издърпам черния найлон, свих го под мишница, върнах се отпред и излязох.
Миризмата беше нова.
Сол. Риба и сол.
Веднъж, като бях малък, мама ме заведе на плажа. Пътувахме дълго с автобус от Уотсън. Не знаех точно кой е плажът и повече не се върнахме там, но пясъкът беше гладък и топъл и тя купи сладолед и за двама ни. Беше горещо, сухо и пълно с хора и останахме там цял ден, аз си копаех дупки в пясъка, а мама само си седеше по бански и слушаше радио. Не носеше слънчобран и двамата изгоряхме. Аз съм по-светъл от нея и бях по-зле, излязоха ми мехури, тялото ми гореше. През целия обратен път в автобуса пищях, мама ми казваше да пазя тишина, но не че имаше това предвид — и тя беше розова като дъвка и знаеше, че наистина ме боли.
Като се върнахме в караваната, тя се опита да ми даде вино, но аз не исках да го пия, мирисът му ми беше противен и въпреки че трябва да съм бил само на четири-пет години, вече я бих виждал пияна и се страхувах от алкохола. Тя се опита да ме принуди, като пъхаше бутилката към устните ми и държеше ръцете ми, но аз само извръщах глава и устата ми беше като залепена. Накрая ме остави на мира и легна и докато чувствах как всяка част от тялото ми гори като сварено месо, тя довърши виното сама.
Помирисах солта и си спомних всичко това.
И още нещо: как мама седи на хавлиената кърпа. Банските й са черни. Може би се надяваше някой мъж да я забележи, но никой не я забеляза, сигурно заради мен.
Ето ме пак тук. На плажа.
След него нямаше къде да отида.
35.
Все още никой не отговаряше в офиса на Грег Балч. Петра реши да огледа мястото.
В шест вечерта подкара колата от участъка, пое по „Кахуенга“ от „Франклин“ и се заизкачва по хълма.
„Студио Сити“ беше в долината, на Петра винаги й се бе струвало нетипично за тази част от Лос Анджелис. На север от булевард „Вентура“ се простираше обичайната мрежа от алеи с анонимни жилищни блокове, но на юг имаше красиви хълмове, които стигаха чак до Мълхоланд, виещи се улички, къщи върху колони, оцелели по време на земетресението. Търговският хаос по „Вентура“ на места изглеждаше странен, имаше пусти алеи, но и много магазини за антики, звукозаписни студиа, японски ресторанти, джаз клубове, няколко бара за хомосексуалисти — определено беше по-живописно от останалата част от долината.