Бинго се разтреперил, скочил от стола и натиснал звънеца. Умирал от нетърпение да поговори с Багшот и да разбере какви са шансовете отлъчилият се пес да е долу в кухнята. Ала Багшот имал почивен ден. На позвъняването му се отзовала една от камериерките и след като го осведомила, че помещенията на долния етаж не съдържат кьорав пекинез, Бинго изстенал глухо, грабнал си шапката и излязъл да се разтъпче из парка. Имало някакъв мижав шанс — да го наречем едно на хиляда — косматото диване да е чуло зова на дивото и сега да се подвизава нейде из необятните открити простори.
Колко време е бродил така и се е взирал зорко около себе си, надавайки чуруликащи призиви, Бинго не е в състояние да каже, но във всеки случай скоро се озовал доста далеч от дома си. Спрял за миг на някаква съвършено непозната територия, за да си запали цигара, и тъкмо да се откаже от по-нататъшното търсене, когато внезапно замръзнал на място и се облещил, а цигарата увиснала на долната му устна.
Там, отпред, в сгъстяващата се тъма, той съзрял някакъв тип с вид на иконом, който иконом, ако е бил иконом, разбира се, водел на каишка пекинез — дотолкова идентичен с глутницата на госпожа Бинго, че би могъл да се запише в нея, без да събуди капка подозрение. Пекинезите, не знам дали ви е известно, са или светлокафяви и космати, или тъмнокафяви и космати. Тези на госпожа Бинго били от втория чешит.
Гледката вляла свежа струя живот в Бинго. Острият му като бръснач ум незабавно му подсказал, че единственият възможен изход от кашата е да се сдобие с нов екземпляр и да го присъедини към наличните. Единствената спънка била естествено, че пекинезите струват пари — а парите му в момента се свеждали до десет шилинга и няколко дребни монети.
Понечил да се нахвърли върху иконома да му изкопчи животното с голи ръце. В следващия момент обаче благоразумието надделяло и той се задоволил с това да го проследи с умение, за каквото четем само в романите — без нито една суха клонка да изпращи под краката му. Не след дълго икономът излязъл от парка, свил в някаква тиха уличка и най-накрая влязъл през отворена порта в градината на възголяма къща. И като си затананикал, Бинго отминал къщата и затърсил най-близките магазини. Трябвала му бакалия, а щом я открил, вложил част от малкия си капитал в парче сирене, като инструктирал човека зад щанда да му избере от най-свежите и смрадливи сортове.
Както вече споменах, пекинезите не криели никакви тайни от Бинго и той прекрасно знаел, че макар да си падат по пилешко и пастет и да не прощават на случайно срещнат млечен шоколад, това, за което с готовност биха продали душичките си и биха го следвали до края на света, е парче сирене. Намерението на Бинго било да се скрие в градината до момента на вечерната пекинезка разходка, след което да си опита късмета с току-що закупения резен.
След десет минути той вече клечал зад един храст в очакване на великия миг.
Бдението, на което се подложил, не спада към любимите му спомени. Клечането в бодлив храст в чужда градина, без да можеш да пушиш и без никаква компания освен собствените ти мисли и парче добре вмирисано сирене, се оказало сериозно изпитание. Мравки пълзели по краката му, буболечки се опитвали да нахлуят със сила под яката на ризата му, а останалите божии твари се възползвали от загубата на шапката му, за да се оплетат в косите му. Но най-важното е, че решимостта и търпението му били възнаградени. Остъклената врата се разтворила и пекинезът изскочил в тръс, окъпан от светлината на лампите във вътрешността на къщата и следван от пълен възрастен господин. И представете си какво е изпитал Бинго, когато в пълния възрастен индивид разпознал не кой да е, а стария татко Пъркис.
Гледката му подействувала като най-освежителен тоник. До този момент не може да се каже, че не изпитвал известни… Как му се викаше на онова, дето го има съвестта? Не угрижености, ами… Да, угризения. Та, значи, изпитвал угризения. От време на време в него се прокрадвало нещо като съчувствие към нещастника, чийто дом щял да лиши от любимото домашно животно. Кофти му било за човечеца. Но ето че настъпил краят на въпросните угризения. След долния номер, който му погодил Пъркис, той се бил лишил от всичките си права на съчувствие. Човек като него заслужавал да бъде лишен и от последния си пекинез.
Това, което озадачавало Бинго в дадения момент, било как именно да пристъпи към въпросното лишаване. Ако онзи възнамерявал да следва неотлъчно песа си, обезпекинезяването му щяло да се превърне в доста сложен проблем.
Ала късметът на Бинго проработил. Преди да излезе навън, Пъркис очевидно се бил забавлявал с музика по радиото, тъй като появата му била съпроводена от весела румба. Но ето че радиото прекратило румбата по средата, както става обикновено, изврякало сподавено и проговорило на немски. А Пъркис се прибрал да го върне в правия път.