Отвъд оградата от клони имаше други колиби и от тях също излизаше дим и долитаха звуците на приготвяната закуска, но това бяха други песни, свинете там бяха други и стопанките — други. Кино бе млад и силен и черните коси се спускаха по бронзовото му чело. Очите му бяха топли, пламенни и блестящи, а мустаците — редки и остри. Той смъкна одеялото от носа си, защото нездравият нощен въздух омекна и сега колибата се къпеше в златни слънчеви лъчи. Край оградата два петела, разперили криле, наежили шии, се гугушеха един срещу друг и се плашеха с лъжливи наскоци. Нима такива петли умеят да се бият? Та те не са бойни! Кино ги наблюдава една-две минути, а после погледна натам, където от Залива към хълмовете се мержелееше едва-едва в небето ято диви гълъби. Светът се бе пробудил и Кино стана и влезе в колибата си.
Когато той се появи на входа, Хуана се изправи — тя се бе, навела над пламтящото огнище. Жената отново сложи Койотино в сандъчето му, разреса черните си коси, сплете ги в две плитки, завърза краищата им с тънка зелена панделка. Кино приклекна до огнището, сви на руло една топла питка, натопи я в соса и я изяде. Пийна и малко пулк3 и това беше цялата му закуска. Обикновено той не закусваше с изключение на празничните дни и на един тържествен ден, в който изяде толкова много сладки, че едва не умря от преяждане. Когато Кино се нахрани, Хуана се върна до огъня и също закуси. Те си размениха две-три думи, но струва ли си да хабиш думи, щом говоренето всъщност е само навик. Кино доволно въздъхна и с това разговорът свърши.
Слънцето топлеше с лъчите си колибата, прониквайки на дълги ивици през цепнатините й. Една такава ивица падна върху сандъчето, в което лежеше Койотино, и върху въжетата, които го крепяха. Едно едва забележимо движение привлече към сандъчето погледите на Кино и Хуана. Бащата и майката замръзнаха на местата си. По въжето, с което бе вързано за тавана сандъчето на Койотино, бавно пълзеше надолу скорпион. Опашката с жилото му беше изпъната и той можеше всеки миг да го забие.
Дъхът щеше да се изтръгне със свистене от ноздрите на Кино, но той отвори уста, за да го спре. И в този момент уплахата напусна очите му, а вцепенението — тялото му. В главата на Кино зазвуча нова песен — песента на злото, мелодията на врага, на зложелателя на семейството: див, потаен, опасен напев, а заедно с тази песен, но по-тихо, като жаловит плач, се лееше Песента на семейството.
Скорпионът леко пълзеше надолу по въжето към сандъчето. Хуана едва чуто шепнеше древно заклинание и стиснала зъби, изрече по-ясно: „Света Богородице!“ Но Кино не стоеше неподвижен. Тялото му безшумно се плъзгаше напред — безшумно и плавно. Ръцете му бяха протегнати с дланите надолу, а очите — приковани в скорпиона. Койотито се смееше и протягаше ръчичка към животното. Скорпионът усети опасността, когато Кино беше вече съвсем близо. Той спря да се движи и опашката му с резки, кратки движения се вдигна над гърба и на нея блесна извитото като дъга жило.
Кино застана като вкаменен. Той чу как Хуана отново зашепна древното заклинание, чу и злия напев на врага. Не биваше да мърда, преди скорпионът да е мръднал, а животното усещаше надвисналата над него смърт. Ръката на бащата се протегна напред — много бавно, много плавно. Опашката с жилото подскочи нагоре. И в тази минута смеещият се Койотито разклати въжето и скорпионът падна. Ръката на бащата се стрелна, но не можа да хване скорпиона, той падна на рамото на детето, задържа се там и заби жилото си. В следващия миг Кино сграбчи скорпиона и ръмжейки, го сплеска в ръцете си. Хвърли пихтията на пода и я удари с юмрук, а Койотито запищя от болка. Кино удря и тъпка врага, докато той се превърна в жалки останки и мокро петно. Бе оголил зъби, очите му яростно пламтяха, а в ушите му гърмеше Песента на врага.
Но детето беше вече в ръцете на Хуана. Тя намери ухапаното място, започнало вече да почервенява. Долепи до раничката устни, засмука силно, плю и отново засмука, а Койотито не преставаше да пищи.
Кино се въртеше край тях; не знаеше какво да прави и само пречеше на Хуана.
Съседите дотичаха, чули писъците на детето. Те сякаш се изляха като поток от своите колиби — братът на Кино Хуан Томас, дебелата му жена Аполония и четирите им деца се спряха на вратата и задръстиха входа; зад тях надничаха другите, а едно малко момченце се провря между краката на възрастните, за да види какво става. Тези, които стояха отпред, предадоха на онези, които бяха зад тях: