Кино и Хуана вървяха през града така, като че ли той не съществуваше за тях. Очите им не гледаха вдясно, нито вляво, нито нагоре, нито надолу, а само право напред. Краката им се движеха малко отсечено като краката на добре направени дървени кукли и черните кули, които те хвърляха върху земята, всяваха ужас наоколо. Когато Кино и Хуана минаваха край каменните къщи на града, оценителите на бисери надничаха иззад прозорците с решетки, прислужниците им бяха долепили око до пролуките на вратите, а майките криеха лицата на малките си деца в полите си. Кино и Хуана крачеха един до друг край каменните къщи на града, а после край колибите от клони и съседите им отстъпваха назад и ги пропускаха да минат. Хуан Томас вдигна ръка да ги поздрави, но не изрече поздрава и ръката му за миг увисна безпомощно във въздуха.
В ушите на Кино Песента на семейството звучеше с пълна сила. Той беше свободен и страшен в свободата си, а песента му се бе превърнала в боен вик. Кино и Хуана минаха бавно край обгорелия квадрат, където по-рано се издигаше домът им, без дори да погледнат към него. Проправиха си път през храстите, които растяха край брега, и продължиха надолу към морето. Не погледнаха и към продупченото кану на Кино.
Когато стигнаха до вълните, те се спряха и обгърнаха с поглед Залива. Сетне Кино остави пушката на земята, затършува из дрехите си и в ръката му се показа големият бисер. Той погледна в неговата повърхност — тя беше сива и грапава. Там се появиха зли лица и Кино видя пламъците на пожар. Сетне на повърхността на бисера изплуваха безумните очи на човека във вирчето. Кино видя в бисера и Койотито, който лежеше в малката пещера с простреляна глава. Бисерът беше грозен; той беше сив като злокачествен тумор. Кино чу напева му — нестроен и фалшив. После ръката на Кино леко потрепера, той бавно се обърна към Хуана и й подаде бисера. Тя стоеше до него, все още преметнала през рамо вързопа с мъртвото си дете. Хуана погледна бисера за миг, после се взря в очите на Кино и рече тихо:
— Не, ти.
И Кино замахна и хвърли бисера колкото можеше по-силно. Кино и Хуана видяха как той полетя във въздуха, като проблясваше и сияеше в лъчите на залязващото слънце. Те видяха как той леко цамбурна надалеч и останаха дълго така един до друг, с очи, впити в морето.
А бисерът потъна в хубавата зелена вода, падайки към дъното. Люлеещите се стръкчета водорасли го викаха и му махаха. ОтблЯсъците по повърхността му бяха зелени и примамливи. Той падна на пясъчното дъно сред перестите, подобни на папрат растения. Над него морската повърхност приличаше на зелено огледало. И бисерът легна на дъното на морето. Един рак, който пълзеше бързо по дъното, вдигна малко облаче пясък и когато водата се избистри, бисерът бе изчезнал.
А напевът му премина в шепот и заглъхна.
„ЧЕРВЕНОТО ПОНИ“ И „БИСЕРЪТ“ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ДЖОН СТАЙНБЕК
Представените повести „Червеното пони“ и „Бисерът“ разкриват две страни от творческата личност на известния американски писател Джон Стайнбек (1902–1968 г.).
„Червеното пони“, издадено за първи път в съкратен вид през 1937 г., носи определено автобиографичен характер. Фермата на Джоди и неговите родители се намира близо до градчето Салинас, в което е роден и самият Стайнбек. Авторът прекарва голяма част от своя живот в Калифорния и нещо от духа и от историята на този щат, от почти митичните асоциации, свързани със „златната треска“ и с неговите плодородни земи, неизменно присъствуват в творчеството му. Той черпи много от своите сюжети и теми от пъстрата история на тези земи, които представляват последните западни територии, завладени от белите преселници на „новия“ континент; тук за първи път се среща с фермерите, работниците и пайсаносите (местни потомци на испанци, мексиканци и индианци), които стават главни герои на неговите романи; за първи път наблюдава социалните неправди, описани така ярко в романи като „Гроздовете на гнева“.