Ако този контакт се беше случил при закрити врати… ако нашият елит разговаряше с техния… тогава щяхме да имаме възможност за избор. Възможност да кажем: «Не, благодаря. Няма сделка. Не сега.
Още не.
И може би никога няма да има.»“
Пътят на мисълта й я стресна. Къде беше пламенната мечтателка, прекарала зрелия си живот в преследване тъкмо на това — на Първия контакт? Нима, когато нещата бяха станали истински, тя се бе оказала също толкова консервативна като останалите?
„Защо имам усещането, че в това има някаква уловка?“
Все още бе в кисело настроение, когато професор Ноозон я поведе по рампата от яхтата към мястото, където неколцина млади мъже и жени в колосани униформи чакаха, за да й отдадат чест и да я поздравят. Денят беше ясен. Оттатък площадката за цепелини с нейните кранове и огромни люлеещи се във въздуха товарни машини се виждаше възстановеният монумент Вашингтон и вимпелите на Новия Смитсънов замък. Но дори тази гледка не бе в състояние да повдигне духа й.
Докато слугите сваляха багажа и научните пособия на Профноо, Лейси се погрижи да стисне ръката на всеки домакин. Помъчи се да потисне горчивия — и ирационален — гняв, че моряците трябва да останат тук, вместо да се включат в издирването на изчезналия й в морето син. Разбира се, единствено умората можеше да предизвика такова ужасно чувство.
„И въпреки всичко не мога да се сдържа. Въпреки цялата суматоха около камъка от космоса, въпреки научните задачи и философски проблеми аз в крайна сметка си оставам майка.“
— Приемът за почитаемото Съвещателното тяло скоро ще започне, мадам — каза назначеният водач на Лейси, буден на вид младши лейтенант, който мъничко приличаше на Хакер. — Първо ще ви отведа до апартамента, за да се освежите…
И изведнъж ахна и лицето му се озари в оранжево. Той трепна и отстъпи назад, изненадан от нещо зад рамото на Лейси. Другите също реагираха, като се присвиваха или вдигаха ръце към очите си.
— Бумбоклот! — изруга професор Ноозон.
Тя се обърна да види източника на сиянието… и тогава звукът последва светлината — нисък тътен, съпроводен с осезаемо трепване на въздуха. През ума й прелетяха мисли за Ужасния ден — както вероятно и през умовете на всички останали.
„Но в такъв случай защо още стоя на краката си?“ — зачуди се тя.
Видя огнено кълбо да се издига в небето зад Пентагона — някъде нагоре по реката, по всяка вероятност във Вирджиния. Залязващото слънце й пречеше да разгледа добре, но топката бързо изчезна и Лейси с известно облекчение осъзна, че не може да става дума за нещо ужасно като атомна бомба. Дори от малките.
Утехата бързо се изпари, когато последва втора детонация. И трета. А Лейси знаеше, че когато става въпрос за експлозии, размерът не е всичко.
Какво ще кажете за идеята за „неизбежен прогрес“?
Преди десетилетия Чарлз Строс писа, че дори да мислим, че наближава някаква великолепна ера на благоденствието, не бива да позволяваме това да влияе на поведението ни или да променя трезвото ни желание да решим настоящите си проблеми.
„Захласващите неща като космическата колонизация най-вероятно няма да засегнат 99,999 процента от човечеството, освен ако нямаме късмет — пише той. — Ако това се случи и ни подейства, с плановете ни е свършено. Ако не се случи, седенето и чакането ИИ да ни спасят от надигащото се морско равнище, недостига на храни и ресурси или от хипотетични генномодифицирани термити изглежда като Много Лоша Идея.
Най-добрият подход към такава епоха е да приложим облога на Паскал17 — в обратен ред — и да планираме според предпоставката, че тя няма да ни спаси от нас самите.“
28.
Умната тълпа
Вашингтон беше като дядка — надебелял и отпуснат, но с характер. По-голямата част от теглото му се намираше под Белтуей, в пустошта, която се бе оказала по посоката на вятъра през Ужасния ден.
По посоката на вятъра, но това не означаваше край за района.
Когато родителите на едно-две деца от горната класа избягаха от невидимите па̀ри, погълнали Феърфакс и Александрия, опразнените за момент призрачни градове бързо се напълниха с имигранти — последната вълна плодящи се, стремяща се към свобода и готова да понесе малко радиация в замяна на хубави къщи с по пет спални, които можеха да бъдат разделени на почти още толкова апартаменти. Просторните дневни заживяха втори живот като магазини. Работилници се наместиха в гаражите за четири коли, моравите се превърнаха в зеленчукови градини. От басейните се получиха отлични резервоари за отпадъци — докато правителството не се възстанови достатъчно, за да започне да взема мерки.
17
„Доказателство“ за съществуването на Бог, предложено от френския философ, математик и физик Блез Паскал (1623–1622). Тъй като съществуването на Бог не може да се докаже или отрече чрез разумни доводи и тъй като от обзалагането, че Бог съществува, може да се спечели много (вечен живот), а от противното обзалагане — нищо, рационалният човек следва просто да приеме, че Бог съществува и да живее по съответния начин. — Б.пр.