Можеше обаче да е и много по-лошо. Преди поколение учените предвиждаха, че вече би трябвало да сме повече от четиринайсет или петнайсет милиарда и да продължаваме да летим стремглаво към границата, предречена от Малтус — границата, след която ще последва масово измиране. Това се случва с всеки вид, който се размножава дотолкова, че да запълни максимално капацитета на хабитата си.
Проблемът е, че едно измиране няма просто да сведе населението до поносими граници. Човешките същества не умират тихо. Обикновено сме склонни да завличаме със себе си и другите. Било защото стоварваме вината върху тях, било защото се нуждаем от компания. А като се имат предвид разнообразните средства за сеене на унищожение и разруха, едно подобно събитие би повлияло на всички. Нима нямаме късмет, че темпото на растеж на населението силно се е забавило? Като общият му брой дори се задържа? Може би достатъчно, за да се разминем на косъм с катастрофата? Разбира се, това означава, че известно време старците ще са повече от младите. Е, никой никога не е обещавал, че оцеляването ще е без последствия.
Но как се случи това? Защо се измъкнахме (макар и на косъм) от Капана на Малтус? Някои обясняват това с факта, че хората могат да отделят забавната страна на секса от възпроизводителната.
Животните изпитват необходимост да се съвкупяват и да разменят гени. Някои създават огромно потомство. Други се грижат всеотдайно само за няколко малки. Но животните, които приключат този цикъл и са достатъчно здрави, рутинно се връщат отново към големия подбудител — секса — и започват процеса отново. Силата му се корени в един прост факт. Онези, които чувстват позива му, имат повече потомци.
Разбира се, същото се е отнасяло и за нас, докато технологиите не са ни дали контрол върху раждаемостта.
И изведнъж става възможно сексуалното желание да бъде задоволено без създаване на поколение. Ефектът от това е изумителен. Навсякъде, където се радват на просперитет и права, повечето жени избират да ограничат ражданията и предпочитат да отгледат по възможно най-добрия начин малко деца, вместо да бълват непрекъснато нови потомци. Ние се превърнахме в немалтусиански вид, научил се да ограничава популацията си точно навреме.
Жалко, че това не може да продължи. Днес някои хора продължават да се размножават твърде много. И обикновено това не са богатите, онези с достатъчно храна или правещите много секс. Тези хора имат много деца, защото така са решили. И всеки път, когато нагонът провокира този избор, той се предава на следващото поколение. И след време подсиленото желание ще се проявява във все по-голяма част от населението.
Това е еволюция в действие. С течение на времето центърът на импулса ще се прехвърли от секса към генетично обусловената твърда решимост да имаме повече деца…
… и тогава отново ще станем малтусиански вид — като съществата прашинки от романа „Прашинка в Божието око“20, които просто не могат да спрат. Не могат да кажат „стига“. Съдба, която често сполетява много други видове в космоса.
Преди това да се случи с нас, по-добре да приключим с порастването си.
33.
Кент флош
Докато Хамиш Брукман се обличаше за вечеря в луксозната стая за гости, една подробност от обзавеждането привлече вниманието му — модернизирано, но все пак едновремешно нощно гърне.
Не гардеробът от Втората империя, скринът Сфорцезе или килимът от епохата Радж от Белуджистан. (Трябваше да направи справка в Мрежата, за да го разпознае, и Ригълс зашепна описанието в ухото му.) Хамиш имаше набито око за детайлите — това си беше необходимост, щом се движеше в подобни кръгове. Свръхбогатите напоследък бяха станали доста мнителни. Очакваха да знаеш подобни неща, за да разбираш по-добре мястото си.
Хамиш беше богат човек — имаше пет деветки в персентила си, което бе достатъчно, за да може да е представител на Първото съсловие, ако вече не беше легенда в изкуството. Въпреки това не можеше да си позволи нито едно от нещата в тази стая. Нито едно.
„При това изобщо не съм най-важният гост, дошъл на това събиране в Алпите. Мога само да предполагам какви цифри дават на Тенскватава и иисистентите му. Или на аристократите от Шанхай, Янгон, Москва и Мумбай.“