Беше лошо.
Добре.
Не толкова силно.
Задръж.
Задръж.
Задръж.
Задържа, докато зеленикавите проблясъци прехвърчаха между органичната му леща и стъклената на шамандурата… и отраженията отскачаха в дясното му око като вихър от рикоширащи точки. В един момент обърканата му ретина сякаш гледаше самата себе си — куп кръвни телца и сензорни клетки. Напълно се замая от безкрайното — бездънно — отражение на Пен Сян Бин, което изглеждаше много по-голо и разкриващо душата му от всяко отражение в огледало.
А междувременно друга част от него безстрастно се питаше: „Откъде знам какво е «ретина»? Нима вече и собствената ми памет не е моя?“
По-лошо. Стана много по-лошо, когато морският дракон като че ли долови, че става нещо. Трептенето му се усили и в подобната на черво клоака отекна глухо ръмжене. Бин отвърна, като стисна зъби и се притисна още по-силно към прозореца.
Цялата представа за време изчезна, разтворена в болка. Малкият прозорец сякаш беше обхванат от огън. С помощта на стъпалата, краката и гърба си трябваше да води война със самия себе си, а инстинктивната част от него изглеждаше много по-разумна от онова, което вършеше с волята си! Сякаш се опитваше да нахрани някакво чудовище със собственото си око.
И тогава…
Черните символи отново се зареяха пред него. Бяха обаче така размазани, че не можеше да ги разчете. Скупчиха се около увеята28 му, бутаха се, за да привлекат вниманието му, пречеха му да се съсредоточи. Бин изхлипа:
— Знам! Аз… опитвам се да задържа!
А после символите се сляха в един, който изпълни цялото му агонизиращо око.
СПРИ.
Нужни му бяха още няколко секунди, докато проумее смисъла на прочетеното. После със стон, който изпълни малкото помещение, Бин остави тежестта на тялото му да го издърпа назад и рухна в седалката. Трепереше.
Мина около минута. Бин избърса сълзите от лявото си око. Дясното му се струваше твърде възпалено, за да се опита дори да го отвори. Вместо да е сляпо, то изглеждаше пълно с точици, искри и някакви хаотични фигури. От онези, които никога не могат да се фокусират, но като че ли загатват за невъобразими ужаси.
Бавно няколко от смътните фигури започнаха да придобиват по-ясни очертания.
— Оставете ме на мира! — замоли се той. Нямаше обаче начин да избяга от съобщенията, които се оформяха в собственото му око. Не и без да го извади. О, мисълта за това беше наистина изкушаваща.
Докато проклинаше технологиите, пред него се оформиха ясни символи. По краищата им имаше яркост, каквато преди липсваше. Долавяха се и други разлики — например в калиграфията. И още нещо — присъствие на личност.
Пен Сян Бин, аз представлявам общност, умна тълпа с членове по целия свят.
Ние поехме контрол над иимпланта ти.
Значи… която и група да беше програмирала първоначално устройството — може би хора от кръга на д-р Нгуен или конкуренция, успяла да вмъкне нещо по-сложно в окото на Бин, — която и фракция да бе осигурила софтуера, принудил го да опре око в стъклото… сега тя беше сменена! Някаква друга група се беше намесила и бе използвала кратката връзка, за да овладее чипа.
Всичко това беше зашеметяващо сложно. Всъщност Бин се изненада на самия себе си, че все още не е изгубил напълно ориентация.
Да, Пен Сян Бин, името ми е Тор Повлов.
Позволи ми от името на Баската химера, Жената-птица303 и останалите от нашата общност да кажа колко се радвам да се запозная с теб. Нужни бяха много усилия да те открием!
Едно от имената звучеше смътно познато на Бин. Може би го беше чувал между другото. Нещо за измъчен беглец, също като него.
Боя се, че трябва да настояваме. Моля, стани и действай. Има много…
— Знам! Много малко време! — Беше на крачка да избухне в истеричен смях. Толкова много фракции. Толкова много групи искаха от него да бърза, винаги да бърза.
Механичен стон. Морският дракон се разтресе грубо около него.
Овладяхме мозъка на машината, за да остави устата си отворена. Но това може да се окаже временно.
Нямаше нужда от подканване. Затворил дясното си око, Бин прибра камъка-свят в чантата и запълзя, докато гигантският робот се гърчеше в конвулсии. Като буташе камъка-свят пред себе си, Бин се промъкваше напред през конвулсиите, сякаш се бореше срещу гърло, което се опитваше да го глътне обратно… само за да го изхвърли в обратната посока, сякаш повръщаше нещо отвратително.