За първи път Бин видя пламък в очите й. Или поне интерес. Тя вдигаше камъните един по един, въртеше ги на светлината на фенера… после дръпна завесата, за да пропусне острите хоризонтални лъчи на слънцето, което тъкмо надничаше над Източно Китайско море. Бебето се събуди, зашава и захленчи. Бин си сипа яхния от тенджерата.
— Отвори я — настоя Мей Лин и му тикна в ръцете по-голямата кутия. Той остави с въздишка храната и взе кутията, която по големина и тегло бе горе-долу колкото главата му… е, може би малко по-тежка. Започна да откъртва ръждясалата закопчалка, а Мей Лин взе малкия Сяо Ен, за да го нахрани.
— Май е по-добре първо да я почистим — каза той. — А не да я чупим само за да видим какво има вътре. Самата кутия може да е ценна…
Внезапно дървото се разцепи с трясък по една пукнатина. Мътна вода се изля в скута му, последвана от някакъв обемист предмет, толкова гладък и хлъзгав, че едва не се изплъзна от ръцете му.
— Какво е това, съпруже? — попита Мей Лин. — Пак камък ли?
Бин го завъртя в ръцете си. Нещото беше тежко и твърдо, със зеленикав оттенък, като на нефрит. Но можеше да е просто полепнала по повърхността слуз. Избърса го с един парцал. Истински нефрит с подобни размери щеше да се продаде доста добре, особено щом вече е оформен с такъв приятен контур — като издължено яйце. Той продължи да го търка и го вдигна към слънчевите лъчи, за да го разгледа по-добре.
„Не, не е нефрит.“
Разочарованието обаче бавно се превърна в почуда, тъй като слънчевата светлина като че ли потъваше в лъскавия овоид. Повърхността му потъмня, сякаш предметът жадно пиеше светлината.
Мей Лин промърмори изумено нещо… и ахна, когато камъкът смени цвета си пред очите им…
… а след това започна да излъчва собствена светлина.
Марша Хатами: Отново сме заедно. Преди паузата чухме професор Ноозон, нашето любимо научно светило и чешит, да изразява съмнение относно някои от предпоставките зад проекта „Златно ухо“, който е най-мащабната програма на СЕТИ, водена от другия ни гост, доктор Хана Спиърпат. Професоре, вие заявихте във вашия цветист растастил, че икономиката ще играе решаваща роля в решенията, вземани дори от високоразвити извънземни култури. Нима свръхсъществата няма да са надскочили подобни неща като парите?
Професор Ноозон: Изглежда вярно, може да са какви ли не видове! Някои може да са суперсоциалистически кошерни обитатели, самовглъбени и почитащи себе си айндроиди, ши-ши фу-фу вавилонски капиталисти, мистиковани магьосници… или дори хиперпросветени растатвари, живеещи в димния пръстен на свещени юмаромати. Разнообразието е огромно, така че кой знае какви „изми“ и „скизми“ си имат?
Д-р Спиърпат: Какво? Вижте, познавам ви като студент от Тюлън. Говорехте нормален английски, преди да прихванете този измислен ямайски жаргон! Така че просто го кажете на човешки език, става ли? Да не би да твърдите, че всяка извънземна култура ще има пари?
Професор Ноозон: С каквато и система да се управлява една свръхкултура, някои неща се диктуват от простата физика. Някакъв непорочен маяк, който непрекъснато врещи „здрасти!“ във всички посоки векове наред е просто безумно — и определено по-дразнещо за съседите, отколкото някоя банда глухи барабанисти! Особено ако дотогава ще са открили и по-ефективни начини да го правят.
Марша Хатами: По-ефективни ли?
Професор Ноозон: Преди много време, в началото на века, трима бели каубои — Бенфорд, Бенфорд и Бенфорд — показаха, че всяка цивилизация, която иска да излъчи послания към други цивилизации, за да установи контакт с тях, ще го прави периодично, а не постоянно. Ще използват тесни насочени лъчи и ще осветяват с тях за кратко вероятните обиталища на по-млади цивилизации, после ще продължат нататък, цел след цел, преди да започнат отначало. Разбрахте ли?
Д-р Спиърпат: Това е така нареченият „пинг“. Прочутият УАУ сигнал9 може да е точно такъв.
Професор Ноозон: Точно така. Простите сметки го показват — този подход използва по-малко от една милионна от енергията на крещящите маяци, които търси СЕТИ. Ами просто помислете. Ако и учителят, и ученикът изследват небето, като скачат от място на място с тесен лъч, каква е вероятността и двамата да гледат в една и съща посока едновременно? Почти никаква, нали? Така няма да стигнем доникъде!
9
Експеримент на SETI от 15 август 1977 г., при който на компютърна разпечатка е забелязана странна поредица букви и цифри. Изследователят ги оградил и написал в полето възклицанието WOW! При следващите наблюдения сигналът не бил засечен отново. — Б.пр.