Реакцията на аудиторията бе смесена. Хамиш видя еднакъв брой хора да аплодират или да седят със скръстени ръце и да го гледат кръвнишки. Сред втората група бе Роджър Бетсби, който го наблюдаваше безизразно от втория ред.
Хората започнаха да споделят мисли със съседите си, но и във виртуалните нива. Някои се обръщаха и сочеха към други в тълпата, като отваряха беззвучно уста и оставяха очилата им да предадат думите през виртуалното пространство. Някои дори ставаха и правеха знаци на други да се съберат на група в дъното на залата.
„По дяволите, наистина ги поразмърдах!“
Чувстваше се добре. Всеки път, когато отправяше това послание, то бе малко по-добре настроено от предишния. Готово да бъде преиначено, подобрено и нагласено от мозъчния тръст на Движението. А перспективата да повлияе на бъдещето на света почти оправдаваше болката, която изпитваше всеки път, когато си мислеше за изгубеното време, през което би могъл да се посвети на творческа работа.
Както очакваше, последвалите въпроси бяха най-различни — някои съдържаха любезни предизвикателства, а други показваха открита враждебност. Хамиш нямаше нищо против. Ядоса един-двама от най-запалените, те се разкрещяха и организаторите на конференцията бяха принудени да ги отстранят. Картината бе точно от онези, които хората на Тенскватава щяха да редактират и подчертаят, подсилвайки важния стереотип. Този на фанатиците с изцъклени погледи. Демонстриращи, че на хора като тях не бива да се дава дори кибрит, та какво остава за високотехнологична власт върху съдбата на човечеството.
Повечето хора станаха да си вървят — което беше съвсем очаквано, тъй като лекцията беше приключила. Все повече обаче почукваха очилата си, мърдаха пръсти във въздуха и мърмореха, докато се сочеха един друг и си предаваха е-бележки.
„Развълнувани са, и още как. Май ще ми се наложи да се измъкна отзад.“
През цялото време продължаваше да се опитва да не поглежда към брадатия мъж на втория ред. Някои от присъстващите можеха да проследят посоката на погледа му със скъпите си очила. Прекалено много внимание в една посока — и върху един човек — щеше да бъде забелязано.
„Ето какво получавам заради опитите си да убия няколко заека с едно клише. Бетсби искаше среща на публично място. Така или иначе щях да идвам, така че изглеждаше напълно естествено да се срещнем тук. Но, честно казано, изобщо не очаквах, че ще дойде.“
Нищо в случая с отравянето на сенатор Стронг не изглеждаше типично. Извършител, който е готов да си признае? Изнудвач, отказващ да обясни на жертвата си каква е тайната му или каква тинктура е използвал, за да постави сенатора в такова смущаващо положение?
Може би самотен откачалник, на когото не му пука, че си създава могъщи врагове.
„Значи истински вярващ? Но няма вид на такъв. И нашите детективи не откриха в миналото му нищо, което да отговаря на самотен маниак. Лекар, работил в безплатни градски клиники. Някакъв съвременен Швайцер13? Да, това би го накарало да презира сенатор Стронг. И има средствата и знанията да забърка психотропна отрова.
13
Алберт Швайцер (1875–1965) — немски лекар, философ и богослов, носител на Нобелова награда за мир. — Б.пр.