Дорс Венабили! Точно туй си помисли, щом видя спокойното й лице. В много светове, дори в много сектори от Трантор би било нормално да я нарича Дорс Селдън, ала той винаги смяташе, че това ще остави върху нея отпечатък на собственост, и не го бе пожелал, макар обичаят да беше узаконен от съществуването си още в неясните мъгли на предимперското минало.
Дорс каза меко и с тъжно поклащане на главата, което почти не помести свободно падащите й къдри:
— Чух, Хари. Кажи ми какво да те правя?
— Ако ме целунеш, няма да сбъркаш.
— Може би, но първо да поразчепкаме тоя случай. Влез. — Вратата се затвори след тях. — Скъпи, знаеш, ме имам своите курсове и своята професия. Все още се разправям с тази ужасна история на Транторското кралство, която е важна за собствените ти проучвания. Да я зарежа ли и да започна да се мотая край теб, за да те пазя? Знаеш, че това все още е моя работа. Дори повече от всякога е моя работа, защото сега напредваш в психоисторията.
— Да напредвам? Де да беше така. И няма нужда да ме пазиш.
— Няма ли нужда? Изпратих Рейч да те търси. В края на краищата ти закъсняваше и аз се разтревожих. Обикновено ме предупреждаваш, че ще закъснееш. Съжалявам, че изглеждам като твой пазач, Хари, но аз наистина съм твой пазач.
— Хрумвало ли ти е, пазачо Дорс, че от време на време ми се иска да се измъкна от каишката?
— И ако нещо ти се случи, какво ще кажа на Демерцел?
— Много ли закъснях за вечеря? Да не сме набрали кулинарната служба?
— Не. Чаках те. И след като вече си тук, набери я сам. Ти си доста по-претенциозен от мен, щом стане въпрос за ядене. И не сменяй темата.
— Рейч не ти ли съобщи, че съм наред? За какво да приказваме тогава?
— Когато те намерил, ти си владеел положението и той се върна тук пръв, но съвсем малко преди теб. Не чух никакви подробности. Кажи ми какво точно правеше?
Селдън вдигна рамене:
— Видях едно незаконно събрание, Дорс, и го разтурих. Университетът би имал големи разправии, ако не го бях сторил.
— И на теб остана да го предпазиш? Хари, ти вече не си извъртач. Ти си…
Той бързо вметна:
— Старец?
— Казах извъртач. На четиридесет си. Как се чувстваш?
— Добре… малко вдървен.
— Отлично си го представям. Някой ден, както се правиш на млад хеликонски атлет, ще си счупиш ребрата. Хайде, разправи ми.
— Ами споменах ти как Амарил ме предупреди, че Демерцел е загазил заради демагогството на Джоу-Джоу Джоуранъм.
— Джоу-Джоу. Да, за това знам. Какво е онуй, дето не го знам? Какво се случи днес?
— На полето имаше митинг. Един поддръжник на Джоу-Джоу на име Намарти говореше на хората…
— Намарти е Гембъл Дийн Намарти, дясната ръка на Джоуранъм.
— Е, значи ти знаеш повече от мен. Във всеки случай той говореше на голяма тълпа без разрешение и аз си помислих, че се надява да предизвика някакви размирици. За тях това е като хляба насъщни и ако успее дори временно да затвори университета, ще обвини Демерцел в нарушаване на академичната свобода. Доколкото разбирам, него го обвиняват за всичко. Така че ги спрях. Разкарах ги без каквито и да било усложнения.
— Изглежда се гордееш.
— Защо не? Не е толкова зле за мъж на четиридесет.
— Затова ли го направи? Да провериш статуса си на четиридесетгодишен?
Селдън замислено набра менюто за вечеря и рече:
— Не. Всъщност се тревожех, че университетът ще си има разправии без нужда. Притеснявах се и за Демерцел. Боя се, че Юговите приказки за опасността са ме впечатлили повече, отколкото си мислех. Глупаво е, Дорс, защото разбирам, че Демерцел умее и сам да се погрижи за себе си. Не мога да обясня това нито на Юго, нито на друг, освен на теб.
Той дълбоко си пое дъх:
— Учудващо е какво удоволствие изпитвам, че с тебе мога да говоря на тази тема. Ти, аз и Демерцел знаем, но никой друг не знае — поне никой, за когото да се сещам, — че Демерцел е недосегаем.
Дорс докосна един бутон на вдълбаното в стената табло и секторът за хранене в техния апартамент се озари от мека прасковена светлина. Двамата с Хари отидоха до масата, която вече бе подредена: лен, кристал, прибори. Щом седнаха, вечерята започна да пристига — по това време на денонощието нямаше продължително забавяне — и Селдън го възприе като нещо съвсем нормално. Отдавна беше привикнал към общественото положение, направило ненужно участието им в общите вечери.
Селдън бе придобил вкус за подправките, които бяха почнали да харесват при престоя си в Микоген — единственото, което не ги отвращаваше в този странен, мъжкарски, просмукан от религията, живеещ с миналото си сектор. Дорс внимателно запита: