Всяка дума беше истина, но въпреки това дланите ми се изпотиха, докато говорех.
— Нямаше те две седмици. — Сега Анабет звучеше по-спокойно, но си личеше, че едва се сдържа. — Когато чух изригването, реших…
— Знам — рекох. — Извинявай. Но пък разбрах как да се ориентираме в Лабиринта. Говорих с Хефест.
— И какво ти каза той?
— Ами… Всъщност нищо ново, но сега вече знам какво да правим.
Обясних им идеята си.
На Анабет направо й увисна ченето.
— Това е лудост!
Хирон се облегна в инвалидната си количка и поглади брадата си.
— В древността е имало подобен случай. На Тезей му е помагала Ариадна. Хариет Тъбман, която е била дъщеря на Хермес, е използвала множество простосмъртни за своята „подземна железница“ точно по същата причина1.
— Но това е моят подвиг! — възрази Анабет. — Аз трябва да съм начело!
Хирон смутено поклати глава.
— Да, така е, скъпа. Но имате нужда от помощ.
— И вие смятате, че това ще ни помогне? Хайде, стига! Не е правилно! Би било проява на страхливост! И освен това…
— Не искаш да признаеш, че ни е необходима помощ от простосмъртен — прекъснах я аз. — Но е самата истина.
Анабет ми хвърли убийствен поглед.
— Само ако знаеш колко ме дразниш!
И излетя навън.
Зяпнах. Идеше ми да разбия нещо в стената.
— А преди малко бях най-смелият й приятел…
— Ще се успокои — увери ме Хирон. — Ревнува, момчето ми.
— Това е глупаво! Тя не е… Ние не сме…
Той се усмихна.
— Това няма значение. Ако не си забелязал, Анабет не обича да дели приятелите си с други. Тя страшно се тревожеше за теб и сега, след като си отново при нас, вероятно се досеща къде си бил.
Погледнах го в очите. Хирон явно знаеше за Калипсо. Трудно беше да се скрие нещо от кентавър, обучавал герои повече от три хилядолетия. Абсолютно всичко му беше минало през главата.
— Не е нужно да се връщаме към твоя избор — продължи той. — Вече си тук. Това е най-важното.
— Кажи го на Анабет.
Хирон се усмихна.
— Утре сутринта Аргус ще ви закара в Манхатън. Не е зле да минеш да видиш майка си, Пърси. Тя е… смазана.
Сърцето ми застина. През целия ми престой на острова на Калипсо, изобщо не ми беше минало през ума да се запитам как ли се чувстваше майка ми. Сигурно ме мислеше за мъртъв. Нищо чудно, че беше смазана. Защо не се бях сетил за това?
— Хирон — рекох, — ами Гроувър и Тайсън? Мислиш ли…
— Не знам, момчето ми. — Кентавърът заби поглед в празната камина. — Хвойничка си изплака очите. Клоните й пожълтяха от мъка. Съветът на чифтокопитните старейшини реши да отнеме разрешителното му за търсач в негово отсъствие. Ако някога се върне, ще го изпратят в позорно изгнание. — Той въздъхна. — Но пък Гроувър и Тайсън са умни младежи. Все още има надежда.
— Не биваше да ги оставям да тръгнат сами.
— Гроувър си има свой път и Тайсън е дръзнал да го последва. Щеше да разбереш, ако нещо заплашеше живота на Гроувър, нали?
— Сигурно. Заради телепатичната ни връзка. Но…
— Още нещо трябва да ти кажа, Пърси — прекъсна ме той. — Всъщност са две неща, и двете са неприятни.
— Супер.
— Крис Родригес, нашият гост…
Спомних си как Клариса се мъчеше да говори с Крис в мазето, а той бълнуваше за Лабиринта.
— Мъртъв ли е?
— Още не — отвърна мрачно Хирон. — Но е много по-зле. Сега е в лазарета, не може да става от леглото. Клариса не се отделяше от него и се наложи да й забраня да го посещава. Крис отказва да се храни. Лекарствата ми не помагат. Просто е загубил волята си за живот.
Потреперих. Въпреки че с Клариса постоянно се карахме, ми стана мъчно за нея. Тя беше направила всичко по силите си, за да му помогне. Сега, след като вече бях минал през Лабиринта, ми беше ясно как Минос беше успял да подлуди Крис. И аз едва ли щях да се измъкна невредим, ако обикалях долу сам, без приятелите си.
— За съжаление — продължи кентавърът — другата новина е още по-неприятна. Квинт изчезна.
— Изчезна? Как?
1
Хариет Тъбман (1820–1913) — активистка на движението за премахване на робството, създала таен канал за прехвърляне на избягалите роби от Южните в Северните щати, наречен „подземната железница“ — Б.пр.