— Моята телеграма ли? Не съм изпращал никаква телеграма.
— Става дума за телеграмата, която изпратихте на господин Джошуа Амбърли за неговата съпруга и парите му.
— Ако това е някаква шега, тя е съвсем неуместна — произнесе викарият сърдито. — Нито съм чувал за джентълмена, чието име споменахте, нито съм изпращал телеграми на някого.
Нашият клиент и моя милост се спогледахме изумени.
— Вероятно има някакво недоразумение — казах. — Да не би тук случайно да има два дома на викария? Ето, вижте телеграмата. Подписана е от Елмън, а като обратен адрес е посочен домът на викария.
— Домът на викария е един-единствен, уважаеми господине, както и самият викарий е един-единствен, а за тази телеграма заявявам отговорно, че е най-гнусна и отвратителна фалшификация, чийто произход непременно трябва да бъде разследван от полицията. Дотогава не виждам причина да си губим времето с празни приказки.
И така, господин Амбърли и моя милост отново се озовахме край пътя, минаващ през селцето, което определено ми се стори най-затънтеното кътче в цяла Англия. Тръгнахме към пощенската станция, но тя се оказа затворена. В хотелчето до гарата намерих телефон и успях да се свържа с Холмс, който беше учуден не по-малко от нас, като научи какъв е бил резултатът от нашето пътуване.
— Много странно! — повтаряше далечният глас в слушалката. — Наистина съм много изненадан. Е, скъпи ми Уотсън, май по това време няма обратен влак за Лондон. Ето че, без да искам, те обрекох на една кошмарна нощ в някаква провинциална странноприемница. Нищо, Уотсън, не се притеснявай, поне ще се озовеш, макар и за кратко, в обятията на майката природа. Ще прекараш нощта с природата и с Джошуа Амбърли и ще можеш докрай да се насладиш на общуването си с тях.
И преди връзката да прекъсне, чух сухия му смях.
Съвсем скоро се уверих, че славата на скъперник, с която се ползваше моят спътник, съвсем не бе незаслужена. Първо негодуваше колко скъпо ще ни излезе пътуването, и настоя да пътуваме в трета класа, а сега шумно се възмущаваше, че на всичкото отгоре ще трябва да плаща и за хотел. На сутринта, когато все пак тръгнахме за Лондон, беше много трудно да се каже кой от двама ни е в по-лошо настроение.
— Мисля, че ще бъде най-добре да отидете направо на улица „Бейкър“ — посъветвах го аз. — Господин Холмс може би ще ви даде някакви нови инструкции.
— Ако и те струват колкото предишните, изобщо не са ми притрябвали — озъби се Амбърли с недоволна гримаса.
Въпреки това благоволи да тръгне с мен. Своевременно бях предупредил Холмс в колко часа ще пристигнем. Само че вместо него намерихме бележка, в която ми съобщаваше, че е заминал за Люишъм и ще ни чака там. Това беше неочаквано, но още по-голяма беше изненадата ни, когато го открихме в гостната на нашия клиент, при това не сам. До него седеше тъмнокос човек със строг вид и непроницаема физиономия, с тъмни очила и голяма масонска игла на вратовръзката.
— Това е моят приятел господин Баркър — представи ни го Холмс. — Той също се занимаваше с вашия случай, господин Джошуа Амбърли, макар че не работехме заедно. Но и двамата искаме да ви зададем един и същ въпрос.
Господин Амбърли се стовари тежко в креслото. Очевидно предусети заплаха. Прочетох го в напрегнатия му поглед и в потръпването на чертите.
— И какъв е този въпрос, господин Холмс?
— Един-единствен. Какво направихте с двата трупа?
Амбърли скочи и изхриптя като кон, трескаво размахвайки костеливите си ръце. Устата му бе разтворена и в този момент приличаше на хищна птица, долетяла от кошмарите. За един-единствен миг Амбърли разкри пред нас истинския си лик: зловещ демон с душа, не по-малко уродлива от тялото, което обитаваше. Когато отново се стовари на стола, господинът поднесе ръка към устата си, сякаш за да сподави пристъп на кашлица. Холмс се хвърли към него като същински тигър, сграбчи го за гърлото и наведе главата му към пода. От разтворената уста на бившия търговец на бои изпадна някаква бяла таблетка.
— Не се опитвайте да се измъкнете по най-лекия начин, Джошуа Амбърли. Нещата трябва да се доведат докрай и по установения ред. Какво ще кажете, Баркър?
— Пред вратата чака файтон — усмихна се нашият мълчалив познайник.
— До гарата са не повече от двеста-триста метра. Ще отидем заедно. Уотсън, ти ще останеш тук. Ще се върна след половин час.
В мощното туловище на някогашния търговец на бои се криеше лъвска сила. И все пак беше безпомощен в ръцете на двамата мъже, които го държаха здраво. Амбърли се мяташе, извиваше се и всячески се стараеше да се измъкне, но двамината все пак успяха да го довлекат до файтона. Когато най-сетне потеглиха, започна моето самотно бдение в тази зловеща къща.