Зад блясъка на модния подиум, света на лукса и парите нещата не са такива, каквито изглеждат.
„Бизнес на високи токчета” е книга за любителите на модата, за тези, които се интересуват от бизнес и предприемачество, както и за всеки, който обича историите за пари, власт и високи токчета.
Тамара Мелън, съосновател на обувната империя „Джими Чу”, за първи път разказва своята забележителна и шокираща история. От трудното си детство, през редакторската длъжност във „Vogue“, до партньорството си с Джими Чу, тя ни предлага интересна равносметка за нещата, които са я направили такава, каквато е днес – една от най-успешните жени в света.
Труден семеен живот, битки с депресията, както и престой в рехабилитационен център бележат завинаги живота на Тамара. Решена да не се окаже въпреки трудностите, без работа и пари, живееща в мазето на родителите си под контрола на нейната майка алкохоличка, Тамара инвестира в това, което познава най-добре – модата.
В продължение на петнадесет години, борбата между финанси и творчество става един основните проблеми в живота на Тамара. С помощта на баща си, тя превръща инвестиция от £150 000 в компания за милиарди долари. Спечелила длъжността търговски пратеник на британския премиер и удостоена от кралицата с Ордена на Британската империя, Тамара привлича вниманието на медии като „Vogue“, „Vanity Fair“, „Harper’s Bazaar“ и „Wall Street Journal“.
Но успехът има висока цена. Главен изпълнителен директор – интригант, бурен брак, както и майка, която се опитва да й открадне трудно спечелените пари, са само част от премеждията, през които трябва да премине. Въпреки всичко обаче най-важното в живота на Тамара се оказва това, което е далеч от лукса и парите – любовта към дъщеря й и уважението към нейния баща.
Феновете на „Сексът и градът” ще се влюбят в тази книга – перфектна за любителките на модата.
Sunday Times
Завладяващ мемоар на гениалната жена, създала най-сексапилните обувки.
Mail on Sunday
Точно бях пропълзяла до бюрото си, както обикновено – с два часа закъснение, когато заместник главният редактор Анна Харви зловещо изникна иззад рамото ми.
„Трябва да говоря с теб“, прошепна тя.
Анна беше прекарала целия си живот в „Конде Нает“* – истинска представителка на старата школа. Къса черна коса. Вълнен костюм и перли. Кремава блуза на „Шанел“.
[* Conde Nast – американска медийна компания, която притежава двайсет печатни и електронни издания с аудитория от над 164 милиона души – Б.пр.]
Единайсет сутринта се беше превърнал в обичаен час за появата ми на работното място, така че не се изненадах, че някой висшестоящ служител ме чака, за да си поговорим. Денят на страшния съд се очертаваше отдавна, но точно сега бях адски изморена.
Изправих се и с възможно най-минимално усилие тръгнах по дългия коридор, който водеше към кабинета й. От дясната ми страна беше мястото на редакторите. Отляво в редица бяха подредени стъклените кутийки на висшестоящите. Декорът беше ослепителнобял и всичко наоколо имаше толкова искрящо чист вид, че офисът спокойно можеше да бъде сбъркан с болница. Или поне така ми се струваше вследствие на факта, че ми беше много лошо. Повдигаше ми се и се чувствах като в мъгла, все едно страдах от рязка смяна на часовия пояс. В действителност бях прекарала нощта в „Трамп“, консумирайки чудовищни порции кокаин и водка. След това май продължихме в „Лекипе англез“, но след достатъчно количество дрога и алкохол клубовете се сливат.
Към онзи момент бях работила за „Вог“ в продължение на пет години и въпреки неблагоразумията, които вършех в извънработно време, винаги се трудех усърдно. В началото бях асистентка на Сараяне Хоур, модния директор, но когато тя напусна и отиде в „Харпърс базар“, започнах да работя при Джейн Пикъринг. В крайна сметка станах редактор аксесоари – подреждах колани, чанти и обувки на една страница, озаглавена „Последен поглед“.
Рубриката носеше това название, защото беше последна в списанието, но много хора ми казваха, че винаги отварят първо именно на нея. Не беше фотосесия с модел, а по-скоро тематична колекция. В един месец темата беше „Коледни подаръци“, в друг – „Сребърен металик“. Но сега се оказваше твърде вероятно „Последен поглед“ да бъде последната ми работа на това място.
Последвах Анна в кабинета й и седнах срещу нея, заставайки лице в лице с жена с гневния вид на учителка, която е на ръба на нервна криза. Струва ми се, че най-много я вбесяваше очевидния ми талант, който въпреки всичко не беше достатъчна причина, за да ме задържи.