Това ми звучеше чудесно, така че купих къщата. Не след дълго ми се обади брокерката и каза: „О, господи, Тамара, човекът, който е купил земята, ще строи там огромна конюшня точно пред къщата ти. Ще има чудовищна ограда и постоянно ще минават конски ремаркета… Толкова съжалявам“.
Въздъхна и за капак на всичко каза: „Ти трябва да го познаваш. Обикаля наоколо и разправя, че е бил собственик на „Джими Чу“.
Оказа се, че това е Робърт Даруент, ковчежникът на „Лайън Кепитъл“, когото Линдън изпращаше всеки месец да проверява сметките.
Имаме обща граница на имотите – той гледа към къщата ми и аз гледам към неговата.
Разбира се, това е съвършената ирония. Но след всичко, което преживях, и всички уроци, които научих, можете да бъдете сигурни, че вече няма да има компромиси в името на разбирателството. Филмът продължава, но всякакви въпроси по линията на общата ни граница ще се решават с твърдост и откритост.
Ако сега съм хладнокръвна и съм по-здраво стъпила на земята, това се дължи само на факта, че преминах през всички ритуали на прехода, докато чудовищата, които ме изтезаваха, умряха. Може би изглежда, че както преди, и сега имам нужда от спасител, но с течение на времето се научих да се спасявам сама.
След като толкова много години си прехапвах езика, трябва да призная, че идеята да напиша мемоари, отдавна назрява у мен.
В ранното лято на 2012-а се запознах с приветливия и интуитивен Ейдриан Закхайм от „Портфолио”, който толкова много искаше да публикува историята ми, че ми предложи договор без конкретна идея за книга, план… без нищо. Просто си поговорихме, после нещата преминаха в ситуация „каруцата преди коня“, дори ме представи на един агент – хитрия Рафе Сагалин, и на адвокат от издателския бизнес – изкусния Ричард Хелър.
Ейдриан сглобяваше всички парчета от пъзела, така че нямах никакви оправдания. И като се има предвид, че бях в средата на почивката, наложена ми от споразумението за едногодишен период, в който нямам право да развивам конкурентен бизнес, подписано с „Джими Чу“, нямаше как моментът да е по-подходящ.
Сега се нуждаех само от професионален писател, пред когото да си разкрия душата и от когото бих могла да получа изпипан ръкопис, който да придаде на разбърканите ми мисли структура – начало, среда, край.
Естествено, трябваше да е жена, и то жена с достатъчно житейски опит, идентифицираща се с моите страдания и вътрешния ми свят и която да разбира в дълбочина препятствията в бизнеса и половата дискриминация, с която жените продължават да се сблъскват.
Рафе ми предложи три имена, но списъкът му се състоеше от две жени и един мъж. Интервюирах първо жените и знаех коя предпочитам. Изборът беше толкова очевиден, че не виждах никакъв смисъл да интервюирам мъжа. Как би могъл един мъж да влезе в главата ми и да ми помогне да намеря своя глас?
Но ето че денят дойде. Асистентката ми вече беше насрочила срещата, човекът щеше да пътува от място извън града, така че макар да знаех, че това ще бъде изгубено време, щеше да е грубо да отменя ангажимента и се съгласих да се видим с неохота.
Тогава се появи този почти два метра висок тексасец, който живееше в някакво рибарско селце в пустошта на Нова Англия и след пет минути разбрах, че той е човекът. Бил имаше обезоръжаваща способност да ме накара да се разкрия веднага и да кажа истината така, сякаш говоря с велик психиатър. Бил разбра мен и историята ми на много дълбоко ниво. Нещо повече – можеше да пренесе моя глас върху страниците. В минутата, в която приключи първата ни среща, се обадих на Мартин Дрийман и му казах, че току-що съм намерила своя писател. Това беше един фантастичен житейски урок: не прави предположения, бъди отворен за възможностите.
Искам да благодаря на Уилиам Патрик за невероятната му способност да види историята ми в пълнота толкова бързо, за вниманието му към детайлите, за прекрасното му умение да „разопакова” всяко събитие, за желанието му да знае какво е да си в „моите обувки” и за отказа му да приеме неистинското. Оценявам готовността му да се съобразява със забързания ми живот и да бъде на разположение в дупките, които се отваряха. Искам да му благодаря и за това, че още веднъж доказа, че трябва да вярвам на интуицията си. Ако го чувстваш правилно, най-вероятно е правилно.
Благодаря и на Рафе, че изпрати Бил на пътя ми, и на Ричард за това, че уреди сделката. Разбира се и на Ейдриан, който задвижи целия процес.