„Мислим, че си надраснала работата си“, започна тя.
Във „Вог“ никога не казваха „Уволнен си!“. Използваха окуражаващи евфемизми от езика на личностното развитие. Кимнах и изпуснах шумна въздишка на облекчение. Разменихме си топли и добронамерени погледи, след което оставих събирането на вещите си за следващия ден, прибрах се вкъщи и проспах целия следобед.
В онези дни самоанализът и самосъзнанието не бяха сред силните ми страни и докато се търкалях в леглото вкъщи, не успявах напълно да оценя огромната услуга, която Анна ми бе направила. Тя ми помогна да си проправя път. Тя ме накара да впрегна сили в нещо, което с течение на времето щеше да ме доведе до успех по-голям от всичко, което някога съм си представяла. Но ако историята, която следва, беше изненада за мен, то за хората, които ме познаваха по онова време, а и по-рано, тя е пълна мистерия. Никой никога не би казал за Тамара Мърдай, че тя „най-вероятно ще успее“.
Офисът на „Вог“ е на Хановер Скуеър, близо до Оксфорд Съркъс, което се намира точно срещу Хайд Парк на Честър Скуеър – там живеех през 1995 г., в мазето на къщата на родителите ми. Недвижимите имоти в Лондон и особено в Белгравия са безумно скъпи и обикновено големите къщи имат помещения за персонала, които старите поколения предоставят на не чак толкова заможните си по-големи деца. Моето скромно жилище разполагаше с отделен вход и врата, която го свързваше с главната къща, но която се стараех да бъде заключена през по-голямата част от времето.
Този плах опит за усамотение вбесяваше майка ми. Освен това тя беше и „неразположена“ – любезен начин да се каже, че имаше тежки емоционални проблеми, обострени от алкохолизма, и въпреки че в онзи момент беше трезва, не търсеше помощта, от която имаше нужда. А и може би вече не можеше да й се помогне. Със сигурност обаче тя винаги е била най-болезнената нишка в тъкачния стан на моя живот. В най-ранния ми спомен тя ме хвърля върху леглото и аз си удрям главата в радиатора. Пропусках ли нещо? Вдигала съм много шум? Спомням си, само че бях толкова шокирана, че ми отне известно време да регистрирам болката и последвалите любящи нейни думи: „Не си се ударила. Дори не се разплака, преди да се обърна“.
Алкохолните маратони на майка ми, нейната преднамерена жестокост и яростната й лудост бяха отровата на детството ми.
Но по времето, прекарано в мазето на Белгравия, най-голямата й перверзия беше да гледа как следвам нейния отъпкан път на зависимост от различни вещества, без да каже и дума.
В продължение на няколко години бях така нареченият функциониращ зависим. Когато не бях по клубове, заспивах в 8 вечерта, но това не беше обикновен сън. Онова, което се случваше в дома ми всяка вечер силно наподобяваше бавна смърт. На следващата сутрин ставах и се довличах на работа. Мисля, че ако моето дете живееше по този начин, щях да кажа нещо.
А и майка ми не беше напълно безразлична към моето съществуване. Всеки път, когато бях навън, слизаше в стаята и ровеше в нещата ми, а след това правеше неуместни коментари за видяното пред други хора. Веднъж бях със семейството на приятеля ми във Франция и баща му ме попита: „Вярно ли е, че майката ти трябва да слиза долу и да подрежда бельото ти?“.
Седрик Мидълтън, приятелят ми, работеше във финансовата сфера, но като изключим това, не беше типичният блед и педантичен възпитаник на английско обществено училище. Седрик беше учил в Швейцария, а там отиват единствено хора, които могат да си го позволят и които не се справят много добре на места като „Итън“ или „Хароу“*. Това му даваше известно предимство.
[* От анг. ез. – Eton, Harrow – престижни средни училища в Англия – Б.пр.
Седрик произхождаше от семейство от дребната аристокрация и живееше точно зад ъгъла – също като мен – в мазето на родителите си. Наистина беше модерно. С няколко години по-малък от мен, той беше висок и красив, с провиснала кестенява коса. Беше и много забавен. Мотаехме се с компания, към която генеалогията беше също толкова благосклонна: Лукас Уайт, синът на лорд Уайт; Емили Опенхаймер, чието семейство някога беше притежавало повечето диаманти в Южна Африка; Тара Палмър-Томкинсън, кръщелница на принц Чарлз и „момичето за всичко“ Тамара Бекуит, която сега не слиза от страниците на британските таблоиди.
Нощните ни обиталища варираха от „Лекипе англез” в Мерилбоун до „Трамп” на Джърмин стрийт, частен клуб, основан по времето на Суингинг Лондон ерата*. Собственикът Джони Голд е бил домакин на всички големи звезди – от Франк Синатра и „Бийтълс” до Линдзи Лоън и Доди ал Файед. С баща ми са се познавали в дните, когато татко също притежавал подобно място и все още бил градски тип.