[* От англ. ез. Swinging London – общо название за модния и културен живот на Лондон през 60-те години на XX век – Б.пр.]
Но по времето, когато настъпи краят на кариерата ми като моден редактор, да бъда „зашеметяваща“ на дансинга без в нито един момент да знам точното си местонахождение със сигурност, ми създаваше повече неприятности, отколкото си заслужаваше. Бях се отдала на прахосничество и благодарение на този очакван обрат в отвратителния сценарий се оказах безработна. Единствената причина да живея нещастно под покрива на родителите ми беше, че със заплатата от „Вог” не можех да си позволя да се изнеса. А сега не разполагах дори с нея.
Докато се излежавах в подземната си бърлога в дните непосредствено след разговора ми с Анна Харви, осъзнавах все по-ясно, че претърпявах житейска криза. Без работата във „Вог“, какво точно смятах да правя? Бях се издигнала от дълбините до професията, за която мечтаех в училище, а сега бях прецакала всичко.
А и как щях да се издържам? Щях вечно да живея на гърба на родителите си? Щях да ям гуакамоле и чипс, увита в одеяло на дивана в белгравската версия на „Светът на Уейн”*?
Нуждаех се от план. Какво ни съветваха книгите за самопомощ? „Запитай се какво обичаш да правиш, в какво си наистина добър.“
[* От анг. ез. – Wayne's world – американски комедиен филм от 1992 г. – Б.ред.]
Определено бях добра в модата, с изявен интерес към обувките, датиращ далеч преди „Последен поглед“. На една фотосесия за „Вог“ в Непал бях обсебена от дилемата кой чифт унти* да обуя. Когато бях на четири, с измама успях да се вмъкна в училищно пътуване до Париж с по-големите момичета, където избухнах в плач пред чифт червени каубойски ботуши и монахините се видяха принудени да ми ги купят.
[* Унти – кожени ботуши за много студен климат. Моделът им е заимстван от ескимоските ботуши от тюленова кожа – Б.пр.]
През последната година в мен се зараждаше една предприемаческа идея и с оглед на това, че „нуждата е майка на много добри неща“, изглежда, беше настъпило времето да я приведа в действие. В Ист Енд имаше един обущар, който си беше създал репутация, като изработваше поръчкови обувки за жени с определен произход. Ако лейди Уиндърмиър-Смайт или дъщеря й се нуждаеха от обувки, които да паснат на точния оттенък на роклите им и да бъдат или с деколте, или с отворена пета (съществуваха само тези две опции), той беше правилният човек.
Обущарят се казваше Джими Чу и работеше в малък магазин в Дикенсовата сграда на Кингсленд Роуд, където някога се бе помещавала лондонската болница „Метрополитън“. Имаше малка изложбена зала с мръсен стар килим, няколко дървени рафта с мостри, шевна машина и работна маса. Беше отвратително, но бентлитата спираха отпред, дамите сядаха и се оставяха да вземат мерки от крака им върху парче картон, а обувките им се изработваха точно навреме за предстоящото парти, сватба или бал на някой виконт.
Джими се издигна от обущар до богаташ през 80-те, когато големите модни къщи все още нямаха линиите обувки, които предлагат днес. Серджо Роси правеше обувки висша мода в Европа, но единствените приказни, секси обувки, които можеше да се купят в Лондон, бяха на Маноло Бланик. Така Джими Чу се превърна в доставчик не само за дамите от висшето общество, които имаха нужда от „еднократни” обувки, но също и за модните редактори.
Когато планирахме снимки за „Вог“, някой от нашите младши сътрудници отиваше до ужасната му малка работилница в Хакни, минаваше покрай бодливата тел и металните решетки и му разказваше какво ще правим. „Това е гладиаторска история… Имаме нужда от равни гладиаторски сандали, само със сребърни капси.“ Точно преди фотосесията, винаги в последния момент, племенницата му Сандра се появяваше с обувките. Отдавахме му дължимото на страницата в списанието, след което още повече знатни дами намираха пътя към работилницата му.
Джими беше от Малайзия, където от деветгодишен чиракувал в обущарницата на баща си – готвел ориз и водел сметките, докато се учел да прави обувки. Като тийнейджър пристигнал в Лондон, за да учи в кожарското търговско училище Кордуейнърс колидж – част от Лондонския колеж по мода. Името Кордуейнър* произлиза от Кордоба – като названието на испанския град и кордобската кожа. Откакто през 1271 г. в Лондон била основана гилдията на обущарите, те се наричали Почитаема група на обущарите. Много по-късно и с голямо съжаление осъзнах, че учениците в Кордуейнърс научават всичко за изработването на обувките, но не и за дизайна им.