Освен да участваме в групите, единственото, което правехме, беше да ядем и да спим. Консумирахме тонове свински котлети с картофено пюре, прясно добити във фермата, но мисля, че никой не наддаде тегло, защото все още се наблюдаваше нетна редукция на калориите, която се дължеше на изключването на алкохола. (В кухнята бяха скупчени стекове с бутилки минерална вода.) Спортът не се насърчаваше, защото пациентите с хранителни разстройства можеха да го използват, за да контролират теглото си.
Всяка събота имаше свиждане и макар че родителите ми не дойдоха нито веднъж, Седрик ме посещаваше всяка седмица, носеше ми цигари, разхождахме се заедно наоколо и провеждахме все по-скучни разговори. Беше много сладък и подкрепящ, но наистина не успяваше да проумее какво точно правя и защо.
Трябва да призная, че намирах всичко случило се до влизането ми в клиниката, доста озадачаващо. „Как свърших тук?“ – продължавах да се питам. Но след това преподреждах изречението граматически. Не бях „свършила“. Бях твърдо решена това да е само началото.
Единствените мисли, които ми бяха опора в дългите периоди на съмнение в себе си, бяха тези за бизнес плана ми. Идеята да пусна линия луксозни обувки беше лъчът надежда, пътеводната светлина, към която се стремях. Казвах си: „Мога да го направя. Това е нещо смислено, мога да му се посветя и да го доведа до успешен завършек.“ Терапевтите се опитваха да ми помогнат с позитивно мислене, но хоризонтите им бяха невероятно ограничени. Когато споделях с тях, че ще създам марка луксозни обувки, те неизменно отвръщаха: „Разбира се, можеш да си намериш работа в магазин за обувки.“ С други думи – не прави грандиозни планове. Мисли на дребно, ден за ден. На което отвръщах: „Няма начин. Вложила съм почти десет години в модната индустрия. Не се опитвам да остана чиста и трезва, за да се върна назад“.
Анализите на състоянието ми също не ми се нравеха. Те все се фокусираха върху химическата зависимост. Непрекъснато повтаряха: „Безсилна си пред този импулс – след което добавяха – Не можеш да обвиняваш родителите си. Не искаме да чуваме за лудата ти, алкохолизирана майка, която те е измъчвала. Просто си зависима. Това е всичко.“
Това универсално обяснение ги устройваше, защото беше удобно за всички и ги освобождаваше от нуждата да се разровят малко по-надълбоко от химията на мозъка, но лично мен въобще не ме удовлетворяваше, защото не ми звучеше достоверно. Исках моят собствен опит да бъде приет и анализиран, а това означаваше някой да ми каже: „Състоянието ти не се дължи единствено на мозъчна химия. По отношение на теб майка ти винаги с била гаден садист. Демонът не е само в главата и ще ти трябва нещо повече от терапия, за да се отървеш от него.“
След клиниката повечето хора отиват в защитено жилище. Вместо това, когато излязох оттам, се хвърлих в опити да спечеля на своя страна Джими Чу. Това беше част от усилието да изкореня старите навици и да си изградя нови, което в голяма степен се движеше от страха. Бях твърдо решена да не засядам в света на майка ми и да не свършвам като наркоманка в общинско жилище. А това ми струваше всяка капка енергия. Понякога силите ми бяха толкова изцедени, че единственото, което успявах да направя, беше да стана от леглото. Но нямах нищо за губене, а ми предстоеше да спечеля всичко.
Докато бях във „Фарм Плейс”, родителите ми бяха продали голямата къща на Честър Скуеър и бяха купили две по-малки наблизо – една на Честър Роуд и една на Джералд Роуд, почти залепени една за друга. Живели сме в поне седем различни къщи в Белгравия, защото баща ми купуваше някоя, ремонтираше я, живеехме в нея известно време, а после я продаваше на печалба.
Когато излязох от клиниката, се преместих в основната сграда на Честър Роуд, родителите ми заживяха на Джералд Роуд, а брат ми Даниел – в мазето им. Това, че не плащах наем, ми позволяваше да държа главата си изправена, но не допринасяше за психическото ми благополучие. Майка ми продължаваше да идва всеки ден и да влиза без предупреждение, за да изследва съдържанието на чекмеджетата ми за бельо и Бог знае какво още.
Вечер посещавах сбирките на Анонимните наркозависими, а сутрин взимах метрото от Слоун Скуеър и отивах в Хакни, за да прекарам деня с Джими. Той все още беше резервиран и невероятно нервен. Не вярвах, че въобще бе разбрал напълно какво му предлагах и къде можеше да ни отведе това предложение. В този смисъл първата ми задача беше да го убедя, че съм сериозна и не искам да му навредя. Точно обратното – искреното ми намерение беше да изкараме много пари. Но не можех да го спечеля, като го заведа на обяд в някой лъскав ресторант. Трябваше да ме опознае като човек и да ме види в действие. Той искаше да помириша кожата и лепилото, така че единственият начин да докажа добрите си намерения беше да се навъртам наоколо и да си изцапам ръцете.