Баща ми основа корпорация, наречена „Тисълдаун Интърнешънъл Лимитед”, на Вирджинските острови като приносител на инвестицията си, след което ангажира компанията „Си Ай Лоу Тръстийс“ на остров Джърси да отговаря за дяловете.
Предполагах, че тези сложни финансови структури са добра идея – коя бях аз, че да оспорвам решенията на баща ми за пари? И двамата мислехме, че Джими Чу, обущар до мозъка на костите си, ще се прочуе като Джими Чу, модния дизайнер на обувки. Но, както казва поговорката, учим се, докато сме живи.
Неоправданите очаквания във всички случаи водят до невероятно болезнени последствия, а ние не просто продължавахме напред. Ние процъфтявахме. За да бъдем честни, ако бяхме направили всичко както трябва, ако не се изправяхме пред резки обрати и не влизахме в кръвопролитни битки, историята въобще нямаше да бъде толкова интересна.
Много години по-късно, след като превърнах „Джими Чу” в световноизвестна марка; след като преминах през три сделки с дялови капитали и преживях неприятелско поглъщане; след като влязох в заглавията, като помогнах на бившия си съпруг плейбой да се отърве от скандал, като потвърдих очарователната му некомпетентност; след като се въвлякох в друг съдебен процес, за да попреча на собствената ми майка да ме измами с милиони долари, Жил Хагърсли написа в „Сънди Таймс”, че повече приличам на героиня в рискована любовна афера от роман на Даниел Стийл, отколкото на истински човек.
Когато погледна назад, приемам, че такова описание може би има известни основания.
Основният похват на Даниел Стийл е да създаде образ на смела героиня, да я подложи на изпитание, и след това да я подхвърли на всеки злодей и капан, който може да измисли. А това е едно доста добро обобщение на живота ми до този момент.
Формулата се разгръща и в немите сериали като „Опасните приключения на Полин“, в който млада жена, постоянно подлагана на изпитания, влиза в битка с пирати и вилнеещи индианци и на всеки дванайсет минути се олюлява на ръба на някоя скала.
Във версията на Даниел Стийл има много по-големи злодеи, които често се спотайват в заседателните зали и носят поръчкови костюми, а приключенията най-често водят до финансов крах и свършек под колелата на идващ влак. Героинята в беда изглежда по определен начин, целите й включват последните достижения на бизнеса и медиите, а обкръжението й е осеяно с дебело подчертани в заглавията имена, баснословно скъпи модерни дрехи и други луксозни стоки. Но най-същественото е, че успехите на тази смела млада жена в края се увеличават правопропорционално на ужасните неща, които са й се случвали в началото на историята.
Що се отнася до мен, аз някак успях. Слабостите, които доведоха до известни грешки, както и склонността ми да се поддавам на тормоза от страна на някои „злодеи“ по пътя, бяха породени от ограниченото количество опит. Но той беше и движеща сила за категоричната ми решителност, благодарение на която съумях да оцелея.
Когато се впуснах в това начинание, въобще не си представях колко удари в гърба, висене на ръба на скали и идващи влакове ми предстоят.
Не съм запазила много снимки от ранните си години, но успях да съхраня една акварелна рисунка от началното училище, когато съм била на около седем. На картината са изобразени къща и две слаби фигури, а на гърба съм написала: „Родителите ми ме мразят.“
Липсата на сигурност в родителската любов за нещастие съществува в живота на много деца. Но яростната лудост на майка ми избухваше с такова постоянство, че непрекъснато ме държеше в нервно и объркано състояние. Така и не разбрах с коя своя постъпка бях заслужила гнева й.
Враждебността на майка ми рядко ескалираше в насилие. Тя по-скоро упражняваше върху мен психически натиск и видимо й доставяше удоволствие да ме наранява. Бях глупава. Бях мързелива. Бях грозна. Бях хипохондричка. Това, в общи линии, беше изразът на обичта й.
На Коледа, когато бях на четири или пет години, се събудих и отидох в спалнята на родителите ми, само за да чуя майка ми да казва: „От какво си толкова развълнувана? Няма да получиш нищо“. Върнах се в стаята си и си изплаках очите. По-късно слязох на долния етаж, където, разбира се, имаше подаръци за всички. Какъв беше тогава смисълът от тази жестокост?
Отсъствието на повод за тези дребни подигравки, както и за яростните й нападки, ме караха да се чувствам като опитна мишка, която натиска лоста с надеждата да получи храна, но вместо това получава токов удар. Накрая се отчаях и се отказах напълно. Още на много ранна възраст се научих да контролирам поведението си и да не показвам никакви емоции, без значение радостни или тъжни.