Имам чувството, че модният бизнес се е превърнал в динозавър. Някоя модна къща прави дефиле и още същия ден снимките са онлайн, а продуктът е в магазините чак след шест месеца. Но мърчъндайзингът вече е преекспониран и изглежда стар и изтъркан. Рекламните отдели изпращат подаръците на звездите, хората ги виждат навсякъде с тях и си мислят: „Не искам да нося такава рокля. Защо трябва да съм последната, която се включва в партито?“.
Резултатът от това е, че сега скоростта на пазара е много, много по-важна. Променя се и сезонният график, по който винаги беше функционирал модният бизнес. Жените са принудени да купуват есенни дрехи през февруари, а зимните палта излизат през юни. Отношението се е променило. Купувачите не искат да мислят за зимни палта през юни, а ако не искат да мислят, няма да ги купят.
За новата ми марка създадох бизнес модел, който на практика ни позволяваше да продаваме в реално време, така че клиентите ни можеха да си купят палта през септември и бански през юни. Да разчупим установения ред означаваше да стигнем директно до купувачите.
В „Тамара Мелън“ ще пускаме нови дрехи на всеки две седмици и именно заради този кратък срок, дрехите ще бъдат в ограничено количество и с още по-високо качество. Това също така означава, че на всеки две седмици ще организираме събитие, което да предизвика интерес и което, надяваме се, да заведе хората в магазините.
Ще имам и агресивно присъствие онлайн. Много ми харесва, че ще мога да комуникирам директно с клиентите чрез социалните медии.
Този път няма да има съименник фантом, който да усложнява нещата (и в същото време да е собственик на половината компания). Ще използвам собственото си име, всички ще знаят, че аз създавам колекциите и ще имам свободата да говоря с клиентите със собствения си глас.
Повярвайте ми, научих си урока – частният капитал няма да участва в сделката. Ако постигнем успех, след десет години може да пуснем първично публично предлагане, но се научих винаги да запазвам мажоритарна собственост, а с нея и контрол. Основах „Тамара Мелън“ като частно дружество с ограничена отговорност заедно с няколко добре подбрани миноритарни партньори, които инвестират собствени пари, но оставят творческата визия на мен. Сред тези партньори са „Сендбридж Кепитъл“, където Томи Хилфигер е старши съветник, и Тони Бърч, от модния бизнес; Роналд О. Перелман от „Макандрюс енд Форбс“; Майкър Спенсър, основателят на „ИКАП“, вероятно най-голямата брокерска къща в света; Дейвид Рос от „Карфоун Уеърхаус“; лорд Джонатан Марланд, търговският дипломатически представител на министър-председателя, и Дани Раймър, предприемач в областта на технологиите от Канада.
Много по-рано стигнах до заключението, че частният капитал трябва да се обвърже с циментовите фабрики и соята и да стои далеч от модата. Единственият случай, в който е допустимо да продаваш на частни капиталовложители, е когато искаш да зарежеш всичко и да изчезнеш.
Мисля, че характерното им краткосрочно мислене и изключителният фокус върху финансите е проблемът на голямата част от икономиката. Не можеш да имаш устойчиво развитие и истински иновации, когато никой не се интересува какво се произвежда в действителност и кои са хората, които го произвеждат.
Начинът на мислене на частния капитал е илюзионен, като този на майка ми, защото точно като нея настоява за преподреждане на света така, че да пасва на патологията му. Там никога не може да се установи открит диалог между творчеството и финансите. Сблъсъците по правило са остри, защото винаги става дума за доминиране, его и контрол.
Дори ако приходите са страхотни за всички замесени, безкрайните цикли на продаване и купуване са прекалено изтощителни. Частният капитал е като американските политици: безкрайните кампании за набиране на средства и позициониране за следващите избори са във вреда на работата, за която ти плащат.
Ако имах магистърска степен по бизнес администрация, когато стартирах „Джими Чу“, вероятно тя щеше да ми даде по-голяма увереност да спра лишените от въображение и неспособни на дългосрочна визия ковчежцници, когато искат да се намесят в творческия процес. Но след като преживях три компании с частен капитал и четири корпоративни продажби, вече имам цялата увереност, която ми е нужна. Сигурна съм, че ще допусна нови грешки, но нося прекалено много белези от битките, за да повтарям тези от миналото. А и, както казват, в движението за възстановяване: понякога трябва да се сринеш, за да се справиш.