След 2009 г., когато положението беше близо до срив, който винаги бях очаквала, можех да изляза от клопката, в която бях живяла цял живот. Все едно бях заседнала в кутия, която всъщност беше триъгълна и беше известна в терапевтичните кръгове много отдавна.
Психиката ми беше формирана в детство, в което имаше Преследвач (майка ми), Спасител (баща ми) и Жертва (аз). Тъй като този дисфункционален модел никога не беше разкрит и адресиран адекватно, той се пренесе от семейството ми върху всички останали взаимоотношения, които имах, включително и тези в „Джими Чу”.
Когато ти е отредена ролята на жертва и не познаваш никакви други позиции, по-късно се случва да намериш в нея извратен комфорт. Когато безкрайно повтаряш стар поведенчески модел, знаеш какво да очакваш и все още ти се струва, че това е механизъм за оцеляване, който ти е помагал в детството.
Нещо повече: близостта със същия този модел, дори когато е деструктивна, носи в някаква степен самоуспокоение, защото ти създава илюзия за контрол, макар че този контрол е също толкова ефективен, колкото опитът на дете да се спаси от горяща къща, като се крие в гардероба в стаята си. Дълбоко в себе си, тялото ти казва: „Знам как работи тази система“ и това чувство за власт намалява тревожността от иначе непредсказуемите междуличностни сблъсъци. А какво представляват зависимостите и компулсиите – дрога, алкохол, хазарт, миене на ръце, промискуитет, избягването – ако не опити да се понижи тревожността и да се създаде илюзия за контрол?
За мен, да бъда жертва, беше пътна карта към ада, но поне маршрутът ми беше познат. Когато единственият начин, по който си получил вниманието на майка си, е виктимизацията, в най-превратните моменти то ти изглежда дори като доказателство за любов. В края на краищата, когато психиката ти е настроена да бъдеш преследван, ще намериш много кандидати, които да свършат тази работа.
Подходът на Робърт към мен беше точно като този на майка ми, но в онзи момент аз не можех да го разпозная и да се защитя. Същото се отнасяше и за Рамез.
За да ги насърча да продължават и заради страха ми от конфронтация, единственият известен ми начин за комуникация беше индиректният. Никога не се съпротивлявах, когато прекрачваха границата. Вместо това се оттеглях, което често се приемаше като съгласие. А когато по-късно се опитвах отново да подхвана дискусията – понякога чрез външен консултант или дори чрез адвокат, действията ми бяха разглеждани като нарцисизъм, дори предателство. Урокът е, че докато не си поставиш ясни граници и не заявиш нуждите и желанията си, останалите няма как да са наясно с тях. И ще те тормозят.
В личния ми живот бях идеализирала баща ми и винаги ме привличаха харизматични мъже, които не бяха способни на емоционална близост. Но за мен трифектата* беше да намеря харизматичен мъж, който не е способен на емоционална близост и има нужда от спасяване. По този начин можех да продължа познатия модел, докато си проправям път до някоя по-хубава роля.
[* Трифекта – вид залог, в който залагащият трябва да подреди първите трима завършили в правилен ред. – Б.пр.]
Каквото и да съм научила, знам, че не мога да променя миналото. Мога обаче да променя отношението си към него, а това ми позволява да действам по различен начин в бъдещето.
През септември 2011-а бях на конференцията на „визионерите“ на Тед Форстман в Аспен. Това е едно от малкото места, на които можеш да се натъкнеш на кралица Нур Йорданска, Колин Пауъл, Майкъл Дел, Марта Стюарт, Браян Уилямс, Тони Блеър и Джордж Лукас, преди да си направил и няколко крачки из залата. Цялата група от около 300 души е на едно ниво на постижения и признание.
Говорех си с Тори Бърч за модната индустрия, когато Майкъл Овиц, известен с основаването на „Криейтив Артистс Ейджънси“ и променянето на начина, по който Холивуд функционира, се приближи и се включи в разговора. С Тед бяха много близки и участваха в борда на „Гълфстрийм“.
На следващата вечер отново се събрахме, но аз трябваше да си тръгна рано, за да замина за Китай. Тогава той ми каза: „Хайде да вечеряме заедно, като се върнеш“. Така и направихме, а и рано или късно едно нещо води до друго.
През по-голямата част от кариерата ми в живота ми не е имало мъж. Между Седрик и Матю нямах връзки – не ми оставаше време за срещи, а така беше и след Крисчън. Но сега чувствах такова облекчение да се срещам с възрастен човек.
След години, прекарани на върха на мощната машина на Холивуд, Майкъл е напълно приключил с развлекателния бизнес и сега намира същото удоволствие от инвестиции във високотехнологичния сектор. Установил се е в Пало Алто, има жилище в Ел Ей и друго в Ню Йорк, забележителна колекция от произведения на изкуството и лодка, закотвена на Сейнт Барт. Орбитите ни се пресичаха в много точки. Просто се забавлявахме и се учехме един от друг. Той е също толкова добре осведомен за архитектурата и дизайна, колкото за изкуството, а сега научаваше и някои неща за модата от мен.