Един път обаче успях да го накарам да ми разкрие причините, поради които посещаваше полето посред нощ. И тогава той ми разказа всичко за тайнствения орден, в който членува, и за това, което съмишлениците му правят по света. Възприемах нещата като приказка, чувствах мистър Кемпъл като баща, какъвто никога не бях имал.
Уил прекъсна разказа си за малко, прокашля се, за да прочисти гърлото си, но приятелите му усещаха, че скрита тъга се е надигнала в душата му от спомените, които споделя с тях, и опитва да я потисне. Не след дълго той продължи:
— Тайнственият орден бил съставен от смели мъже и жени, които се борели в името на доброто. Малко хора са имали и имат честта да бъдат призвани за тази кауза, но в ордена се вярва, че ако избраник загуби живота си, то душата му завинаги ще се рее в небесното царство, независимо какви грехове е сторил приживе. Според историята и книгите на ордена, от долното царство, или накратко — ада, неведнъж са се опитвали да завладеят неутралната територия — нашия свят, и да го превърнат в тяхно владение. Веднъж поробят ли Земята, след това ще бъде лесно да победят небесното царство. Според някои митове и легенди на Земята съществуват стотици древни артефакти и оръжия, които могат да убиват същества както от долния, така и от горния свят. Явно това е целта на демоническите владетели, които се стремят да наклонят везните в своя полза. На всеки пет години, на една и съща дата, точно в полунощ, се отварят пет портала в различни точки на земята, откъдето изпълзяват неописуеми твари и гротескни същества от долната земя. И ако не са пазителите, най-вероятно адът ще стовари гнева си над хората.
— Какво се случи с учителя ти? — попита любопитният Кени.
— Умря, докато опазваше света ни от тяхното нашествие — рече тъжно Уил, — но не в годината, когато се запознахме. Тогава умря майка ми и двамата не успяха да разкрият любовта си един към друг. Аз обаче не смятам да допусна тяхната грешка.
Джакомо през цялото време седеше послушно встрани и слушаше историята на господин Санторо. Към самия ѝ край погледна окачения часовник над камината. Той изглеждаше като кошмар, излязъл от филм на ужасите. Леките пламъци го осветяваха и чернокожият успя да различи местоположението на стрелките.
— Шефе, време е.
Уилфред също погледна натам, кимна, изправи се на крака и рече подканващо:
— Да се подготвим, момчета, моментът настъпи. Време е за последната ми мисия.
Битката започна точно в мига, в който стрелките на часовника посочиха полунощ. В средата на блатото, на петдесетина ярда12 от тях, се образува огромна черна яма, наподобяваща водовъртеж, но в случая не всмукваше водата в себе си, а точно обратното — от нея започна да извира кошмарът. Първоначално братовчедът Рой си помисли, че халюцинира, че това е плод на измореното му съзнание. Но когато огромният Джакомо го потупа окуражаващо по рамото, осъзна, че му предстои най-странният лов, в който някога е участвал. За пръв път беше убеден, че няма да е в ролята на ловеца.
От дупката в блатото изскочиха поне две дузини зеленикави същества, високи около метър, покрити с огромни отровножълти петна. Всичките бяха с по едно око, точно в средата на пихтиестите им тела. Под и над окото имаха по един отвор, наподобяващ уста. Съществата бавно се насочиха към пазителите. Движенията им бяха мудни, а телата им се влачеха по повърхността на водата подобно на охлюви. Уил нямаше намерение да чака повече и започна да ги обстрелва с двуцевката си. Другите последваха примера му. Куршумите полетяха към създанията. Някои от тях пропуснаха целите си, а останалите се забиваха в желираните тела и потъваха там в забрава, без да наранят пратениците от ада.
Джакомо стреляше от верандата, братовчедът Рой бе нагазил в блатото до колене, а Уилфред се беше качил на покрива и сипеше оттам олово към настъпващите създания, които се бяха приближили на не повече от петнадесетина ярда13 от къщата. Малкият Кени тичаше напред-назад и носеше муниции и вода на приятелите си. При последното си излизане от къщата, той занесе една карабина на Рой, взе старото оръжие, което беше засякло, и попита:
— Никое от тях ли още не сте свалили?
Братовчедът Рой се извърна към хлапето и превъзбуден, му рече:
— Нямам представа к’ви са тия желираните, обаче гълтат куршумите, без да им вредят — както лакомо дете бонбони.