Животът е суров и прекрасен, едно до друго двете, примесени и двете едното в другото и обратно; смъртта е само част от живота, разбира се, тъй както бозавите, нужните останки от лански камъш. Животът е всичките думи, а неговата същност съдържа само една: безкраен.
Вървят към блатото момчето и бащата, наоколо е зелено и тихо. След малко слънцето ще залезе. Те знаят местата стъпка по стъпка, тази игра се повтаря с години. Единият ще застане тук, другият — там. Ако се чуе в тъмното „Запорожец“ — Боян е. Ако през нивата откъм шосето се появи силует — Йордан е. Знае мястото и на бай Колю, и на Геле, и на Анастас.
Вървят бащата и синът — околната проста картина одежда утайките от душите им. Надвива ги. Ветрецът отнася лошите мисли, неудържимо напира любов към природата и живота.
Те вече са на стотина крачки от местата, където ще чакат прелета, когато забелязват огромен булдозер.
— Това какво е? — несигурно се обажда момчето.
— Булдозер, не виждаш ли.
— Какво прави тука?
Бащата сви рамене и спря, за да запали цигара.
— Здравейте — каза някой и тръгна към тях.
— О, Хадайет, ти ли си — каза бащата и подаде цигарите си към трудовачето. — Здрасти. Какво става тука?
— Ами ние почнахме — каза войничето. — Утре идват още машини и до края на месеца ще може вече да се оре.
— Къде?
— Тука — посочи неопределено войничето.
Бащата и синът направиха още няколко крачки и видяха канала. До него бяха стоварени циментови тръби, водата сред камъша я нямаше.
Те забързаха мълком напред — от най-голямото водно огледало беше останала тиня. Отидоха на друга страна, все така бързо и мълчешката — войничето колебливо остана зад тях.
Нямаше вода. Не се чуваха, нито се виждаха вечните черни кокошчици. Една бекасина изкряска в краката им и отлетя — още по-тихо стана след нея.
— Свърши — каза бащата дрезгаво, след като дълго бяха мълчали, изправени един до друг.
Те винаги имаха много да си говорят — дните и нощите все не им стигаха за това. Сега мълчаха и не търсеха — както обикновено — очите си.
Откъм шосето, през нивата, се появи силует.
— Чичо Йордан — каза момчето.
Бащата пушеше и мълчеше. След малко човекът дойде, поздрави и си подаде ръката на двамата. После откачи патицата от висулките си и я даде на момчето.
— Не, не искам — каза то и гласът му се скъса.
— Вземи, вземи — каза чичо Йордан. — Това е северна патица. Ние с баща ти сме виждали много.
Момчето склони неохотно и окачи патицата на своите висулки. След това се обърна с гръб и остана така. Чичо Йордан се усмихна сладко — гледаше как патицата е опряна о земята, спомняше си случаите, в които малкият ловец отчаяно надигаше патрондаша с висулките, но дивечът все тъй се влачеше до краката му.
— Свърши — повтори бащата като на себе си.
— Видях — каза Йордан. — Аз обиколих тука следобед.
Здрачът припадаше бързо, момчето събра сила да си извърне главата (сълзите му не се виждаха в тъмното) и каза грубо:
— И аз съм виждал много!
— Какво? — попита чичо Йордан.
— Каквото трябва!
Момчето искаше още да им говори. Да им припомни как толкова пъти бе свалял светкавично мяркащите се силуети, как те тупваха тежко в снега, във водата и на тревата, как това искрено „Браво!“, произнасяно от възрастните ловци, от старите майстори, беше по-скъпо от всичко в малкия му живот досега, как един ден то, момчето, искаше да има свое момче, да му купи още по-хубава пушка, разбира се, и да го води със себе си и с дядо му тука, да върне достойно, каквото беше получило, по истинския безкраен модел на живота и как това ще бъде — ето — невъзможно вече, къде да го заведе?, къде е блатото?, къде е панаирът на звуците от небето?, мечтаният, сънуван панаир от вечните звуци на блатото — външното и вътрешното здраве на истинските мъже.
О, момчето искаше толкова много сега да изговори, но тъничкият още глас се загуби навътре в гърдите му, потъна там, удавен в неизказуема мъка и то си остана тихо в налитащия, немия мрак — подобно на големите мъже до него.