Хейзард спря пред един искрящ бял вигвам, по-висок от останалите и красиво украсен, за разлика от повечето типита. Все така прихванал Блейз в скута си, той слезе от Пета. Застанал в центъра на обожаващата го тълпа, той продължително разговаря със събралите се около него хора, понякога спираше, преди да отговори, друг път отговаряше само с усмивка. Малките момчета се провираха, за да го видят, а тези, които бяха по-смели, го докосваха. Та нали той беше легендарният Дит-чилияш, вождът, който имаше зад гърба си повече победи от всеки друг.
След като отдели на хората нужното време, за да ги уважи, той кимна с глава, обърна се към вигвама и изговори няколко бързи, сбити фрази, звучащи като заповеди.
Бе му направен път до входа на вигвама. Той бе като някакъв митичен герой, помисли си Блейз, и непоносимо объркани мисли завладяха съзнанието й. Хейзард сякаш имаше две страни, тъмна и светла, като две различни души, които тя познаваше едва-едва. Докато крачеше към вигвама, Хейзард разговаряше с един млад мъж, който поразително напомняше на него, макар че беше все още почти юноша и му отстъпваше по ръст. Момчето се изсмя. Хейзард също се усмихна и измърмори още няколко думи, преди леко да се наведе и да влезе заедно с Блейз във вътрешността на вигвама.
Той я сложи внимателно върху едната от двете застлани до входа постели от кожи. Отвътре неговото жилище беше не по-малко изкусно, отколкото отвън. Отгоре се спускаха оцветени кожи, окачени над нивото на погледа, разделящи помещението на части. От отвора за отвеждане на дима, високо над главите им, струеше светлина, а през кожите се процеждаха меките лъчи на следобедното слънце.
— Уморена ли си? — попита Хейзард, като постави зад себе си изплетена от върбови клонки облегалка за гръб и се изтегна удобно, опрян на своята исереко’тси’те.
— Не. Ти не ме остави да върша нищо днес — отвърна тя с немирна усмивка.
— По-късно, вероятно утре, ще бъдеш напълно излекувана и ще мога да те разведа из лагера.
— А ще се разходя ли първо по теб? — подкупващо попита Блейз. — Тази сутрин не ми позволи. — Тя го бе желала така силно в тяхното меко ложе от кедрови клонки, но той и бе отказал нежно, тъй като се боеше да не причини болка на израненото й тяло.
— Беше за твое добро, сладурче, не че ми липсваше желание. Да, утре съм на твое разположение. Напомни ми — каза той засмяно.
— Дали ще е възможно това с всички тия хора, които искат да им отделиш от времето си? — попита тя шеговито. — Ти си доста популярен. — Тази забележка изразяваше само една нищожна част от това, което тя бе усетила от властта му на вожд.
— Всички те са от моя клан, биа. Аз съм един от техните вождове, какъвто преди това бе и баща ми. Аз познавам всички и всички познават мен — отвърна просто той, тъй като за него това бе нещо съвсем естествено.
— Колко хора има в клана ти?
— Моят клан17 е един от тринадесетте и има четирийсет вигвама18. Хората ми наброяват около четиристотин души. Ние се числим към Планинските абсароки, наричани понякога „Многото вигвами“. През лятото се срещаме с Речните абсароки, „Черните вигвами“, за да подновим познанствата си. Всички са свързани със сложни роднински връзки. Това е нещо като среща на голямо семейство, с всичките му разклонения. Вероятно в момента наброяваме петстотин вигвама.
— И ти познаваш всички?
— Повечето от тях. Изгубил съм връзката с някои от най-младите.
„И всички те познават, помисли си тя неспокойно, познават те и искат частица от теб“. Тя бе забелязала как го гледат жените. Трябваше да е сляпа, за да не го забележи. Тя си помисли за алчните погледи на жените и попита:
— Имаш ли си някакви… — Въпросът й бе лишен от учтивите заобикалки.
— Някои какво? — каза той с явно неразбиране. Но то можеше и да е подвеждащо. Хейзард никога не й бе правил впечатление на човек, който схваща бавно.
Не можеха да я заблудят току-така.
— Деца — обясни тя.
В хладния вигвам настъпи тишина. Хейзард, доскоро излегнат и отпуснат, сега се напрегна. Господи, колко малко я познаваше, дори не можеше да се сети за какво мисли тя. В момента знаеше малко повече само за собствените си мисли, отнасящи се до нея. Защо винаги задаваше такива издевателски въпроси? Самият отговор, който търсеше, вероятно щеше да изисква пренареждане на представите за семейството, за което в момента нямаше време, реши рязко той.
17
Местната дума за клан е ак-амбаре акси а, „място, където има плавей“, и очевидно идеята е, че хората в рода се държат едни за други като плавеи, спрели на определено място. — Б.авт.
18
Денич, търговецът, който отговарял за Форт Юниън, главен търговски център по Мисури, установява, че народът на враните има 460 селища през 1855–56 г. и че били разделени на няколко групи, начело на всяка от които стоял вожд. — Б.авт.