— От жена си — не — каза той кратко.
За пръв път в живота си Блейз загуби дар слово от изумление. Тя се опита да проговори на два пъти, но думите не искаха да се откъснат от плетеницата на обърканото й съзнание.
— В нашия клан нещата не са същите — каза той меко след доста време, когато мълчанието се бе проточило и за първоначалния силен шок говореше само руменината по бузите на Блейз. — Мъжете и жените тук си имат любовници. Съпругите понякога биват отвличани. При нас съществуват различни възможности19.
— И кой разполага с тези възможности? — попита Блейз, възвърнала си способността да говори, желаеща да разбере как са се родили децата на Хейзард и дали тези „възможности“ са предимство на мъжете, както в нейния свят.
— Мъжете, както и жените. След като жените притежават собственост като мъжете, те имат и свобода. Това не означава, че нашите бракове не са стабилни и дълготрайни. Повечето са, но…
— Съществуват различни възможности — меко довърши Блейз.
Хейзард въздъхна.
— Точно така — каза той, съзнаващ, че неговата опростена версия на един много сложен културен феномен няма да задоволи любопитството на Блейз, засягащо неговите деца.
— Момчето, с което говори отвън, твое ли беше? — Тя се опитваше да запази спокойствие, въпреки че вълна от емоции се надигаше срещу нея.
Изражението на Хейзард се смекчи и очите му просветнаха.
— Значи си забелязала приликата?
— Доста очебийна е — отговори Блейз спокойно, доколкото това бе възможно. Бе на път да се побърка от ревност.
— Не, той не е мой син в буквалния смисъл, въпреки че според родствените връзки го наричам бара ке — мое дете. Мисля, че според твоите разбирания той би трябвало да е мой братовчед. Нашите роднински връзки са доста по-различни от вашите. Червено перо е син на сестрата на баща ми. — Хейзард се почувства неудобно и реши да прекрати разговора. — Хайде да оставим тази тема — предложи той. — Тя е безкрайно заплетена и няма нищо общо с която и да е от културните традиции на белия човек.
— Веднага щом ми кажеш това, което искам да знам — прошепна настойчиво Блейз.
— Защо? — попита прямо Хейзард, предпочитайки да избегне спора.
— Защото те ревнувам — каза тя много меко — от всяка жена, с която някога си бил.
Той погледна встрани неспокойно и рязко се плъзна около сантиметър по-ниско в плетената си облегалка. Тя го изнервяше с искрената си прямота. След годините, прекарани в общуване с нежния пол чрез подсладени думички и натруфени обръщения, сега му се налагаше да отвръща на тази невероятно открита и независима жена по начин, изцяло нов за него. Трябваха му няколко мига, за да отхвърли познатите помирителни фразички от миналото.
— Няма защо да ме ревнуваш от никоя от тях. И ако не трябваше все още да се възстановяваш, бих ти го доказал.
— Понякога така ме е яд на теб — отвърна неочаквано Блейз.
— Може и да си забелязала — натърти той хладно, — че ти имаш същия ефект върху мен от време на време.
— Искам да кажа, заради всичките тия жени от твоето минало.
— Ти би ли искала аз да се възмущавам от мъжете в твоето минало?
— Не е имало такива.
— Да речем, че е имало.
— Те щяха да са без значение.
— Точно както жените от моето минало — тихо настоя той.
— Да, но децата…
— Те са при майките си. Децата принадлежат на майките си. Когато пораснат, момчетата измежду тях могат да поискат да живеят с мен според нашите обичаи. Когато дойде това време, решението ще бъде взето. Сега са още малки.
— И много ли са?
— Не. Три. А условията са такива, че… — Той прокара стройните си пръсти през косата си в раздразнението си. — Ще ти обясня тия неща някой друг път, когато…
В този миг се дочу гласът на красивото момче, което изглеждаше така, както Хейзард сигурно бе изглеждал на неговата възраст.
— Дий-ко-лах? — Това бе учтива форма, използвана от гостите: „Тук ли си20?“
Хейзард отвърна с готовност, зарадван от възможността да прекъсне разговора, който само щеше да навлече проблеми.
Зад момчето вървяха шест жени, носещи храна. За няколко минути пред тях бе сервирана изобилна храна. Една от жените окади с някаква ароматна трева, за да ухае вигвамът приятно и свежо. След това дойдоха гостите.
Хейзард бе седнал в дъното на вигвама с лице към входа. Това беше „ацо“ — почетното място. От лявата му страна, на мястото за най-почитания гост, бе седнала Блейз. Един от по-старите вождове изказа гласно това, което се въртеше в главата на всички, след като видяха Блейз.
19
Денич отбелязва: „Около половината от враните имат много жени, останалите само по една. Собствеността на съпрузите е разделена. Всеки има част от конете, стоката и украшенията. Те не разчитат особено на взаимна вярност (Денич смятал любовният им живот за скандален), съзнателно се подготвят за раздяла веднага щом възникне голям семеен скандал. Когато по определени поводи решат да се разделят, съпругът поема отговорността за децата от мъжки пол, освен ако не са твърде малки, за да се отделят от майката; а момичетата отиват със съпругата. Оръжието, амунициите и всички оръдия на войната и лова принадлежат на мъжа, докато чайниците, тиганите, кожите и другата покъщнина се падат на жената. Вигвамът е неин. Тъй като конете и другата собственост са били разделени преди години в очакване на това събитие, те не се затрудняват да отделят кое на кого е“. Разказът на Денич за тази различна от неговата култура е от гледната точка на неодобряващия я бял човек. Но като се изключи неодобрението, дневникът му осветлява някои детайли. Абсароките не успели да го спечелят като търговец, защото както той пише: „търговията с враните никога не е особено доходна. Купуват само най-хубавите и най-скъпите стоки“. (Всъщност от всички племена те най-малко търгували с белите). Друг известен търговец отбелязва, че те били достатъчно разумни да не позволят да бъдат развратени и подкупени чрез алкохол — най-доходната от търговските стоки. Те наричали уискито „глупавата вода на белия“ и не се докоснали до него до настаняването си в резерватите. — Б.авт.
20
Когато някой мъж искал да посети друг мъж във вигвама му, той спирал до входа и викал: „Тук ли си?“. Ако приятелят търсел компания, той поканвал посетителя да влезе, предлагал му тлъсто месо, пушели и разговаряли. Жена, която искала да отиде на гости, винаги повдигала покривката на входа и надничала вътре. Но ако не ги поканели, посетителите отивали да си вършат работата, без да се сърдят, че не са влезли във вигвама. — Б.авт.