Този път, за разлика от убийствените горещини при първото им пътуване, времето ги подпомагаше с подходящи температури и затова работата им доставяше удоволствие. При възможност отсядаха в хотели (оптимистичен евфемизъм за четири стени с покрив над тях), в останалите случаи лагеруваха на открито под звездите. Пейзажът бе съчетание от насечени, покрити с борове планински склонове и прекрасни зелени долини, през които преминаваха бистри бързеи. Групата следваше коловозите на фургоните, а в по-слабо забелените райони — тесните следи на сърните. Въздухът бе наситен с уханието на борове. Под извисяващите се дървета на девствените гори рядко се срещаха и храсти. Килим от гниещи борови иглички покриваше грубата почва и в неговото ръждиво оцветено легло бяха разцъфнали диви цветя в палитра от ярки цветове. Това бе рай за младата жена, прекарала по-голямата част от живота си в златните окови на бостънското висше общество. Сега тя намираше живота на открито за неподправен и носещ здравословно удовлетворение, но все пак продължаваше да бъде до голяма степен част от своето префинено обкръжение. Запленена от дивите, сурови дни на пътешествието из планината, Блейз дори веднъж не се запита как се приготвя храна при тези условия, как така лагерите са винаги толкова удобни или пък дори кой оседлава и приготвя коня й всяка сутрин. Нейното неведение бе разбираемо за жена, отгледана в къща, за чието домакинство се грижат неотменно четиридесет слуги.
Две седмици по-късно тяхната група спря в Даймънд Сити за последен престой, преди да се върнат във Вирджиния Сити. През следващите три дни всеки от групата бе зает с подреждането и завършването на всички предишни сделки.
В късните часове на другата сутрин Янси Страхан, надзирател на полковник Брадок, буквално връхлетя във всекидневната на малката къщичка, която бяха наели, и вбесен декларира яростта си към „проклетите индианци“ като цяло и по-специално към „оня скапан индианец“. „Тоя копелдак“, избухна той в ласкавата форма на провлачения си олддоминиънски диалект.
— Заплаши ме, че ще ме гръмне, ако не се махна на минутата от участъка му! Тия нямат ли си резервати наоколо?! Проклетият му нагъл дивак! Чия си мисли, че е тая земя?!
Но никой от групата хитри и алчни бизнесмени, превърнали „отнемането“ в изкуство, не се оказа достатъчно безочлив, за да му отговори.
— За кои участъци става дума? — попита един от насядалите около голямата дъбова маса мъже.
— Хиляда и четиридесет и хиляда и петдесет. В този лагер всеки има право на два участъка и тия са плеснати точно в средата на нашия блок — отвърна ядосано Янси.
— Как се казва тоя приятел?
— Хейзард нам кой си — бе отговорът на Янси и Блейз пое рязко въздух, вслушвайки се все по-внимателно в неговите думи. — Едно от, ония проклети индиански имена. Викали му Хейзард, видите ли, и по-добре да не сме му се мяркали пред очите.
— Опасен ли е?
Янси кимна.
— Убил е трима през миналия месец. Единият, казват, лъжел нещо на карти и се хванал за пищова, когато индианеца му го казал. Според приказките, нямал никакви шансове. Отнесъл го още преди да си е измъкнал пищова и наполовина от кобура. Шушукат, че оня бил по-бърз от когото и да е наоколо.
— Можем ли да се справим с него? — попита някой с двусмислен тон, досущ като думите му.
— Зависи — отвърна Янси уклончиво — от средствата. Другите двама мъртъвци са били хвърлили око на участъка му. Решили през една нощ да го спипат от различни страни на хълма. Оправил ги и двамата.
Последва всеобщо прочистване на гърла и някой промърмори:
— През нощта?
Янси се просна на един стол и огледа насядалите около масата.
— Казват, че никога не спял. — Гласът му се снижи и той каза по-тихо: — Но, Бога ми, няма неуязвими хора.
— Ти опита ли…
— Проклетият кучи син не ме допусна достатъчно близо, та да мога да му направя предложение. Ще трябва да го имаме предвид, каквото и да опитаме.
Седнала до баща си, Блейз усещаше как пулсът й продължава да се учестява при всяко споменаване на Хейзард. Когато участъците се окажеха безперспективни, хората престояваха в лагера твърде кратко време. Затова тя не беше сигурна, че точно той е този златотърсач. След като го бе видяла облечен във вечерен костюм във Вирджиния Сити, предишното й впечатление бе замъглено от объркване. Явно историите, които разправяше Янси, бяха верни и този мъж притежаваше много способности — не просто прелъстител, а и убиец, и златотърсач. Беше й някак трудно да си го представи като убиец, след като бе усетила нежното докосване на ръцете му. Явно и в убиването на хора беше също толкова добър, макар че, ей Богу, суровото и незабавно правораздаване беше нещо обичайно за тези беззаконни лагери. Самоотбраната, както знаеше Блейз, бе правило номер едно в областта и може би единственият закон, и никой друг, освен теб самия, нямаше да се погрижи за това, което е твое4. „На запад от Ред Ривър не се задават въпроси“ — гласеше старото правило.
4
Транвил Стюарт, един от първите пионери в Монтана, който по-късно става влиятелен заселник и историк, прозаично разказва историята за обесването на някакви крадци на коне. След като ги хванали, изпратили съобщение за ареста във Форт Магинис и Самюъл Фишъл, съдия-изпълнител, веднага тръгнал, за да поеме затворниците я да ги експортира до Уайт, Салфър Спрингс. При Муселшел Фишъл бил пресрещнат от хайка, която му взела затворниците. Те ги обесили на дърво, поставено между две дървени бараки, а после изгорили бараките и телата. Стюарт спокойно споменава, че някои от тях били от заможни и влиятелни семейства и че се вдигнала „голяма врява в някои области“ заради това, което нарекли арогантността на Конските крале. Те били обвинени, че са наели стрелци, за да убият мъжете. Историкът добавя: „В това нямаше и зрънце истина“. С това той счита въпроса за приключен. — Б.авт.