Георги Андреев
България или Мафията?
Предговор
Измина доста време от публикуването на написания през 1993 г. сборник от статии (есета) „Пред съдбоносен избор: България или Мафията?“. Въпреки липсата на реклама, книгата стигна до читателите и беше посрещната с интерес и одобрение от хората, които не са безразлични към родината си. Написаното е в сила и днес, въпреки че се натрупаха нови събития и факти — сега просто могат да се внесат корективи и уточнения.
Натрупаните факти позволяват днес да се говори с по-малко догадки и с повече категоричност. Вече е ясно, че политиците от всички цветове не се интересуват от народа освен в качеството му на електорат и обект за ограбване; нещо повече, те водят тотална война срещу него, привидно от различни позиции. От своя страна народът търпи без явни протести всички действия на управляващата Мафия — очевидно робството е естественото му състояние, щом като не го забелязва и не се опитва да се освободи.
В момента положението на българите е по-тежко и по-безнадеждно от всякога. Изтеклите шест години на „демокрация“ са безвъзвратно пропилени от народа — Мафията е стъпила здраво в банановата ни република и след като напълно легализира (чрез „официалната“ приватизация) ограбеното, няма защо да се церемони с населението: то ще се окаже в положението на панамците, боливийците, перуанците, колумбийците, никарагуанците и много други народи. Днес съпротивата срещу Мафията е по-трудна от вчера, а утре ще бъде невъзможна.
Статиите тук са с различна големина, в зависимост от разглежданите теми. Тъй като всяка статия е написана сама за себе си, срещат се много повторения. Това не е лошо, понеже се повтарят най-важните неща.
Авторът много се надява, че не всички българи са роби по дух. Нека всеки, които носи мъжко сърце и българско име, да осмисли прочетеното и да действа за освобождението на България от мафиотско робство в рамките на своите възможности. Без борба няма победа!
Хроника на българската демокрация
Поуката от историята е, че народите не извличат никога поука от историята.
1. Демокрацията стартира
На 10 ноември 1989 г. Тодор Живков подава оставка. Цялата страна посреща това събитие с ликуване и надежди. „Първият политик“ е омръзнал на всички. От протокола на заседанието на ЦК на БКП от 9 ноември по нищо не личи, че някой има намерение „да сменя системата“, или че поне някой знае за това. Следователно някакъв-друг център действа паралелно с Политбюро.
За част от номенклатурата промените трябва да свършат дотук. Повечето от хората се надяват промените да продължат в рамките на реалния социализъм и да бъдат извършени от БКП — всички са свикнали, че „историческите“ решения се вземат в ЦК. Новият генерален секретар Петър Младенов е културен човек (поне в сравнение с Живков), говори френски и публиката със симпатии го приветства, когато се придвижва до резиденцията си, без да блокира движението в София. Самият Младенов явно не знае, че му е отредена роля на преходна фигура и че скоро ще стане Пешо „Танкиста“…
Без намесата на „другия център“ събитията навярно биха се развили по посока на „социализма с човешко лице“ — „отдолу“ няма никакъв натиск за ликвидиране на съществуващата система. На митинг на БКП Славчо Трънски нарича 10 ноември „новия 9 септември“ — той очевидно не е посветен в сценария за пътуване към демокрацията (все още никой не смее да произнесе мръсната дума „капитализъм“). Впоследствие ще се окаже, че почти никоя от новите политически фигури, дори подставените лица и ченгета, не знае в каква игра участва, а когато започне да се досеща, вече ще е нагазил дълбоко в блатото на съучастие във войната срещу народа и връщане назад няма да има. Няма и разкаяние за волното или неволното предателство спрямо народа — за дребния, никому неизвестен човечец, задъхващ се от неудовлетворени амбиции за власт и богатство, излизането на политическата сцена, под светлините на прожекторите е звездният миг в живота му.
Седмици след 10 ноември 1989 г. се пръкват десетки нови партии и заливат площадите и медиите като порой от скъсан бент (Кой ли е скъсал бента?). Оказва се, че в продължение на десетилетия милиони борци са унищожавали тоталитаризма. Българите са изумени и дори не си дават сметка, че ако наистина е имало милиони борци, тоталитаризмът не би устоял и седмица, а още по-малко 45 години.
През декември 1989 г. голяма част от партиите, опозиционни на БКП, образуват Съюза на демократичните сили (СДС). Политическата практика от преди войната показва, че в България обединяването на много партии в блок обикновено е процес, който се осъществява в продължение на много години. Кой и как направи възможно това сега само за две седмици? И защо се образува противоестествена коалиция от леви, центристки и десни партии вместо една партия, която да унищожи тоталитаризма и да ликвидира номенклатурата? Може би за да има винаги вътрешни дрязги между многобройните лидери и несвършващи отлюспвания?