Бяха направени успешни опити за ликвидиране на библиотеки (кой ще чете книги, като има телевизия и радио!), за „подрязване на крилцата“ на читалищата (няма пари!) и унищожаване на художествената самодейност („ние сме за висок професионализъм!“) — атакуват се институции, където хората могат да се събират и да общуват помежду си.
Преди на партийни, профсъюзни и комсомолски събрания всеки можеше да зададе всякакъв въпрос на директора или на друго началство или (ако му стиска) да го критикува. И началството беше длъжно да даде някакъв отговор. Днес никой няма право да задава въпроси, а още по-малко да критикува, пък и няма никаква трибуна за това. Нещо повече, и най-елементарната оперативна информация е „секретна“ (служебна тайна!) И не може да бъде предмет на интерес от страна на трудовия колектив. Началникът има възможност да се държи като робовладелец или чорбаджия, според манталитета му.
От една страна, изчезнаха институции, които трябваше да бъдат ликвидирани (комитетите на БКП, ОФ, ДКМС, може би КНК), но съвсем преднамерено никакви други органи не поеха техните функции. Вследствие на това въпроси, които можеха да се решават административно (т.е. бързо) и по същество, сега се разглеждат от съдилищата бавно и формално (процедурно). Така се имитира западна демокрация, без да са изградени структурите на гражданското общество, и обикновеният човек се чувства безпомощен и незащитен от произвола на властите, престъпниците и всякакви хитри използвачи.
От друга страна, изчезнаха или агонизират институции, които позволяват на хората да се събират и организират (дори спонтанно) в защита на своите интереси (клубовете на ОФ, доброволните отреди на гражданите, библиотеките, читалищата, пионерската организация на децата…). Тези готови структури можеха да се изпълнят с ново съдържание в съответствие с обществените си функции. Обаче за Мафията, владееща България, съществуването на какви да е организации, неконтролирани от нея, представлява потенциална заплаха. (Кой знае какво ще си говорят хората, събрани на едно място, и до какви изводи ще стигнат, ако никой не ги насъсква един срещу друг!) Понеже Мафията вирее успешно само ако парира всяка възможност за народен отпор срещу нея. Това може да се постигне единствено ако обществото се атомизира и всеки се чувства сам, беззащитен и се спасява поединично.
И Мафията го постигна. Ако се вгледаме назад през последните години, ще забележим, че успешно се осъществяват само акциите, организирани от самата Мафия: миньорските и шофьорските стачки (спонтанно възникналите се блокират от полицията), „националната“ стачка за сваляне правителството на Луканов, студентската стачка за оставката на президента Младенов, митингите и шествията на БСП, СДС и прочие мафиотски организации (други митинги просто няма), демонстрации „за“ и „против“ събарянето на мавзолея и паметника на съветската армия…
И така, Мафията се старае тотално да разложи (атомизира) обществото и засега напълно успява. Никаква реална политическа или друга сила не й противодейства. Разменят се умни и не толкова умни приказки, критикуващи съществуващото положение, и това е всичко. Докога?
От историята е известно, че никога никое правителство в никоя страна през никоя епоха не е направило нищо добро за народа си, ако народът не упражнява натиск отдолу. Народите на Англия, Франция, Германия и редица други страни, чийто начин на живот често вземаме за образец, са постигнали своето относително благополучие след продължителни борби с управляващите върхушки и с цената на много жертви. А нашият народ мълчи и чака някой да му поднесе нещо наготово. Докога?!
В преуспелите страни винаги се намират личности, интелектуалци и дори стихийни борци за справедливост, които посочват на народа пътя за борба в името на интересите му, честта му и правото му на живот. А в България потенциалните лидери водят безкрайни дискусии за чистотата на идеите си, вместо да се обединяват в името на по-насъщни цели. Докога!!!
Послеслов
Статията е подложена на остра критика от несъгласни с развитата теза. Тъй като превратно възприемане на тезата е възможно и от страна на някои читатели, авторът счита, че е задължен да отговори на критиката.