„Новата теза, която Георги Андреев се опитва да ни внуши, този път е за народополезния характер на масовите организации от червенковско-живковско време, на които било достатъчно да се премахне партийният характер, за да изпълнят жизненоважните си функции по организация на обществото и решаване на ежедневните проблеми на хората.“
По-нататък се прави анализ на вредната роля на БКП, ДКМС, ДПО „Септемврийче“, ОФ, кварталните милиционери… Критикът се занимава също с личността на автора: „Към кои се числи и се чувствува привързан Георги Андреев, не знам“, „…организацията «Септемврийче», Където авторът сигурно е получил първите промивки на мозъка си“, „Кого будалка Андреев?“, „…авторът ридае по изчезналите незнайно къде квартални милиционери“.
Читателю, прочети отново статията и ще се убедиш, че авторът не ридае по нищо отминало, напротив, застрахова се (явно недостатъчно) срещу обвинения в носталгия по близкото минало. Същевременно създалият се вакуум е очевиден. Голяма част от хората мислят асоциативно (като животните) и споменаването на ОФ например ги кара да правят връзка с 9 септември 1944 г. И с последвалия терор дори ако темата е друга. Ако някой изтъква Гьобелс като голям оратор, Чърчил — като опитен политик, Наполеон — като голям пълководец… Онова не значи, че е техен привърженик — той просто констатира реалните факти. Тук критикът просто подменя тезата, като не обръща внимание на написаното, а критикува това, което не е написано, т.е. развива своя теза и я приписва на автора.
Критиката е жива илюстрация на безкрайните дискусии за чистотата на идеите и позициите при пълната липса на каквито и да било действия. Това е обръщане на гръб на насъщните потребности, които са част от великите дела.
Легитимна ли е властта в България?
Основен проблем за всяка власт е нейната легитимност (законност). Управляващите винаги се стараят да докажат, че техните привилегии и правото да управляват са им предоставени лично от Бога или от народа, или от закона, или от някаква друга институция, чийто авторитет не се оспорва от никого. В противен случай управляващата върхушка се превръща в клика, узурпирала властта, и трябва да разчита само на грубата сила. Един народ може да бъде държан в покорство чрез груба сила, но не може да бъде заставен да уважава управниците си. По същия начин човек се страхува и се пази да не бъде ухапан от някой зъл пес, но не го уважава и не го поставя наравно със себе си — кучето не е човек. Без ореола на легитимността никой управник не може да се задържи дълго време на власт.
Управниците на днешна България притежават груба сила, притежават повечето богатства на страната, владеят всички държавни и политически институции, неограничено властват почти над всички медии, но не притежават легитимност. Защото:
1. НИКАКЪВ ЗАКОНОВ АКТ НЕ ИЗИСКВАШЕ „СМЯНАТА НА СИСТЕМАТА“ (замяната на реалния социализъм с капитализъм). По този въпрос не е имало референдум, нито пък някакъв овластен орган е вземал изрично решение за това. Указ 56 и отмяната на член 1 от предишната конституция все още не означаваше ликвидирането на социализма. Капитализмът беше „въведен“ чрез общи приказки за демократизация на обществото и превръщане на страната ни в „нормална държава“. БСП и досега не може да обясни на членовете си и на народа защо се отказа от социализма и защо започна „да строи капитализъм“. Тук не става дума за защита или отхвърляне на социализма или капитализма, а за легитимността на извършените промени. Изводът е, че легитимност няма, има свършен факт.
2. НЕ СЪЩЕСТВУВА НИКАКВО ЛЕГИТИМНО ОБЯСНЕНИЕ ЗА ПРОИЗХОДА НА БОГАТСТВАТА на новите капиталисти, наричани бизнесмени. През 1965 г. средната работна заплата в България беше около 100 лева, а през 1985 г. — 205 лева. Ако се приеме, че в продължение на 30 години даден човек е получавал по 300 лева месечна заплата, то от 1959 до 1989 г. Той е получил общо 108 000 лева. Дори да е спестил цялата сума, не би могъл през 1990 или 1991 г. да участва в новосъздадени фирми с дял от 2–3 милиона лева. Всъщност би могъл, ако някой му е дал тези пари, ограбени от народа. Още по-абсурдно е наличието на „едър капитал“, чието съществуване в България не може да се обясни по никакъв начин освен с поредица от мащабни кражби. Управниците и всички политици знаят това и не са обстоятелствени в обясненията си. Те са прагматици и приемат свършения факт. Само че прагматизмът не е легитимност.
Неслучайно Жан Виденов с цел да злепостави президента, го обвинява във връзки с „Мултигруп“, а засегнатият като ужилен отрича това. И на двамата е известно, че едрият капитал е натрупан по нечестен начин, но това не им пречи да го поддържат.