Наистина, монархистите често употребяват думата „легитимност“. С това приликата свършва. Ако човек мисли асоциативно, той може да направи паралели и с римската империя, Мария Стюарт, френската революция или Закон за народния съд.
Безспорно, всяка власт ограничава свободата, а държавата е институт за потисничество, обслужващ управляващите класи — това се признава почти от всички; „десните“ го считат за неизбежно зло, а „левите“ твърдят, че може и без него. Засега липсва дълготраен исторически прецедент, които да потвърди позицията на левите. Тези дискусии не са предмет на статията. В нея се доказва, че управниците на България нарушават принципите, на които се кьлнат, че служат, т.е. с техните камъни по техните глави. Такава критика е по-силна, откоакото да критикуваш някого от позиции, които той не признава.
Българският инфантилизъм
Предварителни представи
Човешкото въображение може да създава измислени страни, обитавани от измислени хора, които извършват измислени постъпки. Нека си представим две такива страни.
Първата страна е населена с хора с основно образование и тук-там някой среднист (приблизително така е било в България след освобождението й от турско робство). Това са хора, отговорни за действията си, трудолюбиви, волеви, сериозни, за които дадената дума е хвърлен камък. Всеки от тях не би изпълнил поетото обещание само в случай на внезапната му смърт или друго събитие от подобен ранг.
Населението на втората страна се състои само от университетски професори (нали страната е измислена!), всеки от които притежава цялото знание на света. Това са хора, убедени в превъзходството си над останалия свят, самонадеяни, артистично небрежни към задълженията си… За всеки от тях поетият ангажимент има пожелателен характер и той ще го изпълни само ако е в подходящо настроение, ако не е забравил или ако няма по-добър начин за прекарване на времето…
За всеки човек с житейски опит е ясно: наложи ли се двете страни да се състезават в нещо сериозно (икономика, война…), победата на по-„простите“ е сигурна — добре организираната общност винаги побеждава разпасаната сбирщина от ерудирани гении. Не напразно съществуването на всяка цивилизация е въпрос на организация.
А сега да прехвърлим разсъжденията си върху реалната страна България. Защо ние, българите, пъчещи се с високата си природна интелигентност и нелоша образованост, в продължение на много десетилетия буксуваме в развитието си и непрекъснато сме заети с оцеляването си? Към коя от двете измислени страни трябва да се причислим? Да се опитаме да отговорим на този въпрос.
Тъй като социалната инфантилност не е небесен дар или наказание, редно е да се опитаме да установим на какво се дължи тя.
Напречен разрез на българския характер
Нека си представим едно хубаво, мило, умно осемгодишно дете. То вече умее да пише и да чете, и това му създава усещане за превъзходство над хлапетата от детската градина. Понеже не притежава житейски опит, по силата на природния си егоизъм, то наивно предполага, че светът е създаден, за да обслужва неговите потребности и желания, т.е. мисли, че е център на Вселената. Другите деца също искат да са центрове, и от сблъскването на несъвместимите им желания възниква неустойчиво динамично равновесие в детското „общество“.
Подобно на кокошка, нашето мило дете живее в мига — не го обременяват спомени от миналото, и представите му за бъдещето са доста неясни, а обикновено съвсем липсват. Поведението му най-често е реакция на първия порив: интересна играчка, друго дете, фунийка със сладолед, въртележка в парка… — появява се спонтанно желание да притежава или да ползва обекта на мимолетното си увлечение, и това измества всичките му предишни потребности и желания. Няма минало и бъдеще, има само настояще.
Не откривате ли тук черти на най-често срещания български характер? Не станаха ли повечето българи „господа“, след като в продължение на десетилетия бяха „другари“? Не започнаха ли съвсем по детински да имитират пазарна икономика? Колцина се досетиха, че не на тях е отредено да бъдат господа (т.е. господари) и че онези, които „сменят системата“, го правят в своя полза, а народът трябва да плати цената на необяснените с нищо промени? Българите като деца реагираха под напора на първия си порив за свобода и демокрация, без дори да знаят какво означава това.