Основното, което отличава възрастния човек от детето, е силно развитото му чувство за отговорност. Отговорност за простъпките си пред роднините, приятелите, колегите, колектива, обществото, държавата. Взискателен към себе си, той иска същото и от другите. Колцина от политиците и управниците, извършващи всякакви поразии, и в миналото, и сега се чувстват отговорни за делата си? А народът търси ли им сметка? Вместо сериозен анализ, изводи и справедливи наказания за виновните (по-точно за престъпниците) се развихри буря от митинги, Където, съгласно умело разработен сценарий, електоралните тълпи крещяха за „нашите“ и против „техните“ — действия, безполезни за народа и безопасни за сценаристите. Българите бяха излъгани, както се баламосват деца. Опитайте се да измамите по този начин англичани и французи! Няма да успеете.
За осъществяването на някаква своя цел (битова, професионална, обществена…) възрастният човек си налага дисциплина в своето поведение. Детето, напротив — пленник на случаен порив, то действа под влияние на моментното си настроение. Само принудата, било от жена от родители, учители и други, от които то е зависимо, може да го вкара в релсите на дисциплината (добрият педагог се стреми да използва метода на убеждаването, но винаги има в резерв принудата; иначе той се проваля).
У повечето българи (само)дисциплината е под всякаква критика. Голяма част от тях парадират с настроението си като фактор, определящ поведението им — „Имам (нямам) настроение за тази работа сега“. Мнозина знаят, че Толстой, Зола, Юго, Достоевски (нарочно се посочват творци, за които настроението, наречено вдъхновение, се смята за определящо) и други лидери на духа не биха създали произведенията си, ако се ръководеха само от настроенията си, но този аргумент няма достатъчна тежест пред българските 30-40-50-60-годишни „деца“. Нашенецът се отнася сериозно към ангажимента си само ако е възложен от началника му. Иначе изпълнението не е задължително, а пожелателно Това поведение е резултат от проявата не толкова на робска, колкото на детска психика — детето се подчинява на лицето, от което може да получи шоколадче или издърпване на ухото.
Оставени без надзор, децата са в състояние да направят много пакости, но възникне ли опасност да отговарят за стореното, те се гушат в полите на майките си. Възрастните деца са готови да крещят по митинги, да надраскат стени и паметници, да изпочупят обществени съоръжения, но не са в състояние да се защитят срещу катастрофалното нарастване на цените на стоките и услугите, издевателските режими на водата и тока, организираните кризи за олио и брашно, рекета и другата престъпност… В такива случаи те възмутено разказват покъртителни истории, хленчат за несгодите си и чакат някой „горе“, по силата на добрата си воля, да им реши проблемите, т.е. търсят грижливия баща (може и извън България), който срещу покорството им да се погрижи за тях. Но, дечица, порасналите англичани, ирландци, французи, холандци, германци, шведи… не постъпват така, затова са постигнали онова, което имат.
По силата на все още неразвитите си навици за труд едно осемгодишно дете е повърхностен наблюдател, трудно открива причинно-следствената връзка между събитията и скача от обект на обект и от тема на тема. Възрастните му съграждани у нас не го превъзхождат много в своята наблюдателност и мислене. Те трудно отличават важните (определящите) събития и фактори от маловажните, обръщат внимание на по-атрактивните (които обикновено са несъществени), скачат безсистемно от въпрос на въпрос, и никоя компания от българи не може да обсъжда една и съща тема (и да я изчерпи) повече от 2-3-5 минути. Нормалният разговор между пълнолетни българи е обмяна на впечатления и емоции, а не на мисли. Разговорите почти никога не завършват с решение „какво да правим оттук нататък“, а приключват с извода, че „нищо не може да се направи. Ще чакаме някой нещо да направи за нас“. А две английски домакини например (най-често с основно образование) не се отклоняват от темата, докато не я изчерпят, и ако още не са си изпили чая, едва тогава подхващат друг въпрос; ако темата изисква решение, те го вземат. Защо недотам образованите англичанки се държат по-мъдро от българските професори? Защото домакините отдавна са пораснали, а професорите са деца.
Едно дете е суетно. То харесва, но знае, че засега не може да бъде истински пожарникар, ватман или полицай, а му се иска да изглежда като тях. Колко много социално инфантилни мъже и жени у нас се стараят не да са (това изисква време и труд), а само да изглеждат! Колко щети понася обществото от „изглеждащи“ хора! Колко много от тях се самонадценяват (вярват, че са) и се виждат като генерали, а са годни най-много за старшини!