Всяко дете е непоправим оптимист, убеден, че мама, татко или някой друг ще го измъкне и от най-опасната ситуация — неговото егоцентрично съзнание не допуска съществуването на Вселената в негово отсъствие, това би било безсмислено. Възрастният българин е зареден с огромна доза детски оптимизъм. Даже в днешната катастрофална ситуация повечето разговори завършват със заключения като „Надявам се, че в близките месеци всичко ще се оправи, нещата ще си дойдат по местата…“, „Дано да се оправи!“, „Дано някой да ни оправи!“… Месеците и годините минават, нищо не се оправя, а напротив — все повече се затлачва, но българинът-дете дори не забелязва, че никой нищо не върши в желаната от него насока.
Едно осемгодишно дете все още няма изградена ценностна система, макар че когато чете или гледа приказки на екрана, винаги взема страната на „добрите“ герои и е против „лошите“. Позицията му обаче лесно може да се промени, ако някой го подкупи със сладолед, шоколадче или нова играчка. Без да знае това, детето най-често действа „по целесъобразност“. Когато, под натиска на често сменящи се външни фактори, не се създаде система на ценностите в юношеска и зряла възраст, човек реагира „по целесъобразност“ до края на живота си, при това с вътрешното убеждение, че постъпва много мъдро. А ценностната система е онази сърцевина на човешкия мироглед, която отличава моралното от неморалното. Тя е факторът, който създава чувството за дълг и отговорност. Общество без морал и отговорност се самоунищожава. Трябва ли да се учудваме тогава, че нашето общество се разпада!
Бързо сменящите се официални ценностни системи са довели до загуба на моралните ориентири и са вдетинили българина повече в сравнение с предвоенните години. Съществуват и други обективни фактори, за които ще стане дума по-долу. Загубата на морални норми днес се компенсира с усилено насаждания прагматизъм, според който всичко е позволено, стига да не попаднеш под ударите на закона (незаловеният крадец не е крадец).
Най-често прагматизмът се проявява в стремеж към светкавично забогатяване, по възможност без труд. Под натиска на действителността и на медиите възрастното дете лесно достига до извода, че „парите не миришат“ (не действат спирачките на една твърдо фиксирана ценностна система), и е готово да се впусне в необмислени, рисковани авантюри. С това може да се обясни успехът на различните „пирамиди“ в ограбването на хиляди българи — желаното се приема за възможно и даже за действително („Иска ми се да е така, следователно е така!“). След като загуби парите си, детето започва да хленчи и да се вайка, търси скута на майка си (държавата), но не намира закрила — държавата пряко или косвено защитава „пирамидаджиите“. Казват, че пирамиди има в цял свят, но никъде шараните не се хващат на въдицата така лесно, както в България. А иначе всеки пораснал човек лесно може да стигне до извода, че всяка финансова пирамида е мошеническо предприятие (макар и законно) и че тя просто не може да бъде изградена по честен начин. Също така лесно всеки може да установи кой е деловият му партньор, като се осведоми какви богатства притежава той и откога — отговорът на този въпрос покрива 90% от същността на даден индивид (кой какъв е).
Като дете българинът компенсира своята наивност с повишена подозрителност към околните и доста субективно „лепи етикети“ — кой е добър и кой лош, кой е „наш“ и кой „ненаш“. Това го прави податлив на манипулации и организирано масово оглупяване. Как иначе може да се обясни фактът с каква лекота българите приеха „предишните“ да бъдат и „сегашни“, да „сменят системата“, без да обяснят защо, да не се търси отговорност за извършените престъпления и за неспиращото ограбване на страната… — поредицата от лесно преглътнати събития на свършения факт е безкрайна.
Пак поради неизградена ценностна система детето не признава истински авторитети. За него авторитет е този, който дава шоколадче, който може да го набие и да му вземе играчката, въобще, който може да се наложи над него и да го постави в зависимост от себе си. Иначе казано, в своята детска среда нашето мило дете се държи като животинче, което дресират — понякога се съпротивлява, но накрая винаги се подчинява. То трудно може да схване моралната сила на Ян Хус и Джордано Бруно, на Паисий хилендарски и Васил Левски, а разказите за Робин Худ, Тил Уленшпигел и капитан Петко войвода възприема откъм приключенската им страна. Защото е дете и подвигът не е част от житейската му практика (страшно е!), защото от него се очаква тепърва да стане възрастен човек.