Непорасналият българин има подобно поведение. Той не оценява в пълното им значение Левски, Стамболов, Ботев, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров, докато те не се превърнат в легенди, експлоатирани от поредната управляваща върхушка. В същото време охотно служи на цар Фердинанд, Вълко Червенков, Тодор Живков… — нали те дават шоколадчета и отнемат играчките!
Опитайте се да си представите училищен клас, в който учениците имат еднакви права с учителите. Децата веднага биха изгонили учителката, която дава трудни домашни и пише двойки, и биха я заменили с друга, която нищо не иска. А ако децата са пълнолетни и имат всички граждански права? Тогава могат да вършат всякакви пакости и никой не може да ги лиши от десерта или да ги накаже прави в ъгъла.
Българинът-дете е особено непримирим към по-способните, произлезли от неговата среда (към чужденците, които не познава, изпитва респект). Детското му самолюбие го кара да се самонадценява и да мисли, че не стои по-долу от тях. Стига се до срамни сцени: „Ти ли ще ми кажеш!“, крещи претенциозно напористо парвеню срещу истинския майстор в професията, а тълпата от непораснали колеги, вместо да постави самозабравилия се хвалипръцко на мястото му, безучастно мълчи и гледа сеир; обикновено се налага хвалипръцкото. Подобна ситуация е невъзможна в Германия или Англия — там хората са пораснали и всеки си знае мястото.
При опасност зрелите хора (и някои животни) се обединяват за преодоляването й. Хората се обединяват и без да има опасност, в трудовата си дейност и за прекарване на свободното си време — така са възникнали човешкото общество и всички цивилизации. Оставени без контрол, децата се обединяват в „банди“ за вършене на пакости и за враждуване с „бандата“ от съседния квартал. Оглавява ги най-силното (най-голямото) и (или) най-хитрото дете (както в стадата на животните). Бандите възникват лесно и лесно се разпадат. Силите на децата не стигат за повече. Ако в организирането на децата се намеси възрастен човек, той може да ги насочи към спортни игри, просветни кръжоци, изкуство или други полезни занимания.
Без „възрастни“, т.е. подставени отвън лица, недопорасналите българи на възраст между 18 и 80 години не могат да организират дори митинг. За по-сериозни и постоянни организации не може и да се мисли — те бързо се израждат в сборище от бездейни дърдорковци или в орди, раздирани от разпри кой да води дружината. Наистина, и в миналото, и сега възникват читалища, различни дружества, кооперации и пр., но те почти винаги са били в рамките на „утвърдения“ от управляващата върхушка сценарий и са засягали периферни области на битието, които върхушките не желаят (нямат нужда) да контролират. За създаване на по-сериозни структури са били необходими емисари от Русия, Германия или Америка, които изпълняват ролята на възрастния ръководител в детския кръжок. Тази детска неспособност за самоорганизация винаги прави българите зависими от външна сила, обезверява ги, свива света до праговете на къщите им, а останалия свят те оставят „друг да го оправя“, друг нещо да направи за всички, а не аз. А в Швейцария не е така. Там хората са пораснали и живеят без опекуни, и сами се оправят.
Тази детска затвореност в моментни лични интереси и липсата на способност за самоорганизиране навежда на мисълта, че засега няма българска нация, а само български етнос. Всички белези на нацията като че ли са налице: обща територия, език, култура, икономика, духовен (детски) облик, (детски) манталитет… Липсва обаче един съществен компонент: дълбоко вкорененото усещане у всекиго за принадлежност към една национална общност, каквато има у сърби, гърци, турци, румънци… Тъкмо поради това ние, българите, в стремежа си да бъдем „в крак с времето“, непрекъснато подражаваме някому, вместо да развиваме своето, и лесно се оставяме да бъдем асимилирани от други нации. Тъкмо поради това мечтата на българския младеж е да стане американец.
Написаното дотук трябва да се възприема не като израз на национален нихилизъм, а като проява на самокритичност. Авторът се чувства българин и при никакви обстоятелства не би „сменил“ своята народност.
Невярно е и твърдението, че ние, българите, сме биологически непълноценни поради някаква генетична обремененост. В България се раждат много даровити деца, които и в детска възраст, и след това смайват света със своите постижения в изкуството, спорта, науката… У нас обаче никога не е имало и няма фигури като Декарт, Кант, Хегел, Достоевски, Толстой, Зола, Солженицин, Сахаров…, т.е. Няма мислители. Понеже детето не може да бъде мислител. То е само подражател, който, преодолявайки детските комплекси, непрекъснато се мъчи да доказва на „възрастните“, че не им отстъпва, че „и ний сме дали нещо на света“.