Свикнали сме да изтъкваме почти петвековното турско робство като причина за всичките ни неблагополучия и в частност за специфичния български характер. За това има основания, но не съвсем — гърците и сърбите също са били под турско робство, но са успели да създадат нации, устойчиви и автентични национална култури, и в крайна сметка да ни изпреварят в общественото си развитие през зигзазите на историята.
Несериозно е у нас да се търси антропологична, славянска, биологична или друг вид непълноценност. Разликата между българи, сърби и гърци все пак е историческа въпреки сходната им съдба.
При падането си под робство гърците, носители на по-мощната византийска култура, не са загубили всичко. Останала им е Цариградската патриаршия, която би трябвало да закриля всички християни в османската империя, но всъщност поддържа гръцкия народностен дух — език, писменост, училища… Оцелели аристократични родове и гърци на турска служба. Гърците нямат прекъсвания в развитието на духовната си култура, а само спадове и подеми.
Сърбите поради стечение на обстоятелствата (например по-голяма отдалеченост от Цариград), запазват почти непокътнати общините си. Турските заселници в сръбските земи са незначително малко като процент от общото население. Православната сръбски говореща Черна гора въобще не попада под робство и е огнище на съпротива по време на цялото турско владичество на балканите. Запазвайки някаква форма на (общинска) организираност, сърбите непрекъснато се бунтуват и въстават при всяко по-значително притеснение от страна на властите. Освен това през дълъг период от време „свободно“ сръбско население живее под австрийско владичество.
С падането си под робство българите загубват почти изведнъж всичко: Патриаршията е ликвидирана (Патриарх Евтимий е заточен), по-голямата част от елита е избита ( само в Търново са изклани 110 първенци), избегналите смъртта Шишмановци и представители на други знатни родове се спасяват в Унгария; книжовниците, останали живи (Киприан, Григорий Цамблак…), емигрират на север, градовете и манастирите са опустошени, книгите са изгорени… Българският народ е обезглавен изведнъж и е превърнат в стадо без пастири. Тъй като нашите земи са най-богатите в империята, турските нашественици се заселват в най-плодородните области, а българите са изтласкани към планините и това е икономическа катастрофа. Българският народ навлиза в критичен период на оцеляване и са му нужни няколко века, за да се съвземе от нанесения му удар.
През първите векове на робството българско общество не съществува, поне в по-голямата част от страната. Всеки се спасява поединично и може да разчита само на помощта на рода си. Това „предстадно“ битие е причина за толкова много доноси и предателства — предателят не се чувства виновен, защото предаденият не му е никакъв и няма общество, което да го осъди и накаже за поведението му. Днес подобно поведение на клевети и доноси може да се наблюдава в някои затворени колежи-пансиони, където всепроникващият контрол на възпитателите не позволява възникване на ученическо „общество“.
Във всички страни аристокрацията е била не толкова организираща обществото, колкото паразитна класа, настроена консумативно. Обаче за да поддържа своя луксозен паразитизъм, тя протежира художници, поети, учени, занаятчии, манифактура… От които впоследствие възникват индустрията (и буржоазията), (класически) науката и изкуството. В българските земи всичко това липсва.
Нашето възраждане, силно закъсняло в сравнение със същия процес у съседите ни, да не говорим за Европа, започва буквално от нищо: има замогващи се еснафи, но няма дори едно българско училище, да не говорим за университети; има църковна власт, но тя е гръцка; администрацията, дори на най-ниско равнище, е турска… Всички българи са равни в качеството си на роби (рая). Оттук (според Антон Страшимиров) възникват силният егалитаризъм и непризнаването на свои авторитети („какво като си умен и учен! И двамата сме рая, значи сме равни и ти не си нещо повече от мен. Неукия!“). Силно стесненият обществен живот, насочен към оцеляване, не стимулира издигането на личности и авторитети.
Поради близостта на Цариград и компактните маси турско население из българските земи, а също поради факторите, изтъкнати по-горе, капиталистическите преобразования закъсняват, а класическа буржоазна революция въобще не се извършва. Именно буржоазната революция и последиците от нея създават граждани, стимулират развитието (осъзнаването) на личността и карат хората „да пораснат“. По правило буржоазните революции са кървави и продължителни, жертвите са многобройни и народите, заплатили тази висока цена за придобиване на свободата и правата си, не са съгласни да се лишат от тях заради едно шоколадче, получено сега.