Между двете световни войни опората в Русия се сменя с опора в Германия, а не в себе си. България упорито си търси родител или поне наставник!… В объркването на народа се намесва и коминтернът, преследващ свои цели… През цялата ни следосвобожденска история няма обществена сила (ако се изключат неуспешните опити на БЗНС при Стамболийски), която да оказва отпор на двореца и на безотговорните действия на политическите котерии, и която да обедини национален елит от образовани отговорни (пораснали) хора. След репресиите през 1925 г. Елитът на лявата интелигенция (Гео Милев, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст…) е унищожен и тази възможност изчезва.
Следва ново освобождение (нова намеса отвън) от страна на Червената армия. Отново наставникът (възрастният човек), ръководещ революционната игра на децата, е отвън. А децата-строители на новия живот забравят, че играта е истинска, а не на ужким, и с българско престараване на прилежни ученици, като на шега, изтрепват трийсетина хиляди свои сънародници… А след това, опиянени от властта и безнаказаността си, дечурлигата-управници извършват множество поразии… Реалният социализъм осигурява относителна осигуреност на послушните, но напълно ги лишава от възможността да участват в управлението и да вземат важни решения — всички поданици са поставени в положението на ученици, които могат да решават как да си напишат домашното упражнение, но не им е позволено да решат дали да го напишат; „учителката“ никога не „отсъства от час“ и лудории не са позволени; който слушка, получава похвали, награди и възможност самият той да стане учител… Социализмът не създава инфантилизма у българите, той само го засилва.
Превратът на 10 ноември 1989 г. до голяма степен заложи на детската възторжена реакция на българите. Обикновените хора — и „сини“, и „червени“ — не разбраха, че са излъгани: сините тълпи не осъзнаха, че СДС е креатура на Държавна сигурност, понеже опозиция, равностойна на БКП-БСП не може да се създаде за няколко седмици; червените и досега не могат да обяснят дори на себе си защо „строят капитализъм“, без някой да ги насилва…
Разбира се, и преди, и сега е имало и има „пораснали“ „умни“ хора, т.е. мошеници и нагаждачи, които имат не идеи и възгледи, а само интереси. И се стараят да ги постигнат. И често успяват.
Инфантилизмът не е единственият недостатък на българина, нито пък е единствената причина за неуспешното развитие на страната ни. Влияят също множество външни (извън страната) и обективни (закономерни) обстоятелства, които са извън темата, разглеждана тук. Обаче инфантилизмът е общият знаменател, под който може да се подведе голяма част от поведението на българина.
И сега закономерно възниква въпросът: прокълнати ли сме винаги да бъдем социално инфантилни?
Има ли лекарство против инфантилизъм?
Децата не възмъжават, ако не им се даде възможност за това и по-точно, ако не бъдат заставени да пораснат. Това става чрез постепенно увеличаване на отговорностите, които те носят за извършване на определени дела (задължения). Колкото повече препятствия среща по пътя си един индивид, толкова повече възмъжава и закалява характера си. При едно условие: препятствията да са преодолими. Иначе се стига до отчаяние, безпомощност („Нищо не може да се направи!“), деградация и дори до разпадане на личността.
В своята история българският етнос, както всички други, се е сблъсквал с много препятствия и част от тях са се оказали непреодолими за него. За утешение му е останал фактът, че българите (Като хлебарките!) винаги оцеляват. Нещо, което дори е основание за гордост. Като постижение оцеляването не е достойно битие и никой не се задоволява с него, даже да е българин.
От казаното по-горе се вижда, че инфантилизмът се преодолява с дела и смелост. Отнесено към днешната обстановка, това означава, че българите сами трябва да се освободят от мафиотското робство, което в България е надянало демократична маска. Мафията се отъждествява с цялата управляваща върхушка, включително „едрия капитал“, пръкнал се (официално) неизвестно откъде. Тъй като Мафията владее всички ресурси на страната и е готова да блокира всеки опит за съпротива, борбата ще бъде продължителна. Стратегията и тактиката на една такава борба са извън разглежданата тема. Ключов момент при освобождението е виновниците за поредната катастрофа да бъдат справедливо наказани. Това би бил изпит по обществена зрелост и стъпка към утвърждаването на българската нация.