1920 — първотаиски демонстрации за солидарност с Русия с участието на лейбъристите; стачка на железничарите и шофьорите и спирането й със сила, повторна стачка и неуспех;
1925 — стачка на миньорите и отменен локаут;
1926 — локаут на собствениците на мини и обща стачка със самоотбрана срещу полицията;
1931 — стачка на матросите във военния флот против намаляването на заплатите;
1934 — „гладен поход“ до Лондон под лозунга „Долу войната, глад и фашизъм“; 150 хиляди работници провалят демонстрация на фашистите;
1935 — плебисцит на пацифистите за мир;
1936 — „гладен поход“ на 200 000 безработни в Лондон;
1938 — освирквапе на Рибентроп в Лондон при окупацията на Виена;
1939 — демонстрации под лозунга „Хората от Мюнхен да си отидат!“;
1940 — създаване на доброволни отреди за гражданска отбрана и едномилионно опълчение; доброволно увеличаване на работния ден до 9,5–12 часа; въздушните нападения увеличават съпротивителната способност на англичаните;
1942 — митинг на военни в Лондон за откривапе на втори фронт; нов митинг и петиции за втори фронт.
Хронологичното изреждане на факти може би не дава точна представа за значимостта на изложените събития, особено за читателите, които имат по-повърхностна представа от историята на Англия. Все пак се вижда каква цена са заплатили англичаните, за да постигнат това, което имат. Такива хора не могат да бъдат деца.
Не всички действия на английския народ са „цивилизовани“, според представите, които ни насаждат управляващата у нас върхушка и контролираните от нея медии. Всъщност цивилизованите народи постъпват именно по описания в хрониката начин: стачкуват, въстават, режат главите на кралете си, когато другите средства са изчерпани; при екстремни ситуации всичко останало е „разкарване на топката“ в полза на управниците.
От хрониката се вижда също, че даже когато някои акции са завършвали без успех за борещите се, пак е имало политически последици — управниците са били принудени да проведат реформи. Вижда се също, че трудещите се не са ненаситни консуматори с бездънни стомаси — когато родината е в опасност, те сами предлагат да работят повече за по-малко пари и се стремят да участват в отбранителната война.
И така, лекарство срещу социален инфантилизъм е намерено. Остава да се види можем или не можем да го използваме.
Можем ли да осъзнаем недостатъците на характера си? Ако не можем, напразно се пъчим с високата си природна интелигентност.
Ако ги осъзнаем, имаме ли сили да ги отстраним? Нали да поискаш, не е все едно да го направиш. Ако не можем, значи сме обречени да изчезнем като народ. От българите стават добри американци (които успеят да се вредят!), защо да не станат и добри сърби, гърци, румънци, турци…? Този процес отдавна е започнал.
А може би трябва да се състави психологически тест за гражданска (социална) вменяемост, който да отсейва социално инфантилните българи от порасналите? Може би граждански права и отговорни постове трябва да се дават само на граждански вменяеми лица? Невменяемите никога не биха се съгласили с въвеждането на такъв ценз — дори ако това им струва живота. Защото са суетни деца.
Не всички българи са инфантилни. Има и пораснали, но за съжаление повечето от тях са изпечени мошеници и безскрупулни използвачи. Разликата между тях, от една страна, и децата-мъже и децата-жени, от друга, е, че последните не разбират какво вършат, а мошениците добре разбират и умело манипулират децата.
А сега да се върнем към измислените примери, разгледани в увода. Към кой от двата народа можем да бъдем причислени? Казаното дотук сочи, че без да сме професори, притежаваме цялата им разхайтеност. Не е ласкателно, но е така.
Все пак имаме шанс да пораснем, и той не е нито в някакви външни сили, нито дори у Мафията, която ни владее, а единствено у българския народ. Осъзнаването на проблема е първата стъпка към решаването му.
В крайна сметка, който знае, че е глупав, вече не е глупав.
Колцина знаят българския език?
През последните едно-две десетилетия добре дирижираната пропаганда в България все по-често поставя ударението върху патриотизма (дори върху национализма, преминаващ, в шовинизъм) и върху ненапълно дефинираното понятие „българщина“. Като средство за частично компенсиране на общата разруха в страната тези акценти стават по-силни и по-чести по време на „демокрацията“. Набляга се преди всичко върху националната идентичност на българина. Паралелно с това се извършва процес на „европеизация“ и американизация, Като част от демократизацията, който действа в обратна посока.