Примерът дава в първо приближение модела за развитие на един език: „улицата“ непрекъснато „произвежда“ идиоми, неологизми, Крилати фрази и абсурдни езикови конструкции, които книжовниците (и обикновените коректори) гневно зачеркват като проява на малограмотност; Когато „уличното новаторство“ завладее цялото общество, то се „узаконява“ и се превръща в съставна част на книжовния език. Иначе Казано, уличният жаргон е необходим етап в развитието на един език. Обаче някои грозни или просто нецензурни думи винаги си остават само в жаргона — в един книжовен език няма място за вулгаризми. Допустима е ограничената им употреба в художествената литература (например у Я. Хашек), Където придават колорит на диалога и в контекста на повествованието не звучат вулгарно.
Стремежът на някои нови „демократични“ вестници в името на „Живото слово“ да вулгаризират и примитивизират българския език е неоправдан и вреден. Официалният език на една страна е НОРМАТИВЕН — овластени институции определят кой език (диалект) е „правилен“, и всичко останало става неправилно. „Останалото“ (диалекти, Жаргон…) Представлява езиковото богатство на народа (най-често от него се „попълва“ книжовният език), но именно ОФИЦИАЛНИЯТ НОРМАТИВЕН ЕЗИК Е БЕЛЕГ (ЕЛЕМЕНТ) НА НАЦИЯТА. ИНАЧЕ НЯМА НАЦИЯ, А ЕТНОС. Затова ОФИЦИАЛНИЯТ НОРМАТИВЕН ЕЗИК ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН ЗА ДЪРЖАВНИТЕ СЛУЖИТЕЛИ, МАГИСТРАТИТЕ, ПОЛИТИЦИТЕ И ВСИЧКИ ЛИЦА, КОИТО СЕ ПОЯВЯВАТ НА ПУБЛИЧНИ МЕСТА — именно на тях неволно подражава „простолюдието“, а не на известни писатели и учени.
Канонизирането на един език и превръщането му в закостенял паметник на архаичността е залитане в противоположна по-сока. Например официалният език на Гърция (Катеравуса) се отнася към съвременния говорим език (димотики) както старобългарският към съвременния български език, и естествено, е неразбираем за народа. Това показва, че официалният нормативен език периодически трябва да се „актуализира“. И така, „улицата“ напира да развива (изменя) езика едва ли не на всеки пет-десет години, а овластените институции пречат на това, доколкото могат (такава е тяхната роля в „разделението на труда“). В резултат на това противоборство се получава официалният (книжовният) език. В определени рамки, колкото по-Консервативни са институциите, толкова по-устойчив е езикът. Руснаците могат да четат съчиненията на Пушкин и Державин в оригинал, французите могат да направят същото с творбите на Молиер (1622–1673). Опитайте се да прочетете без превод или без речник произведенията на Софроний врачански! Едва ли ще успеете. Иначе Казано, за по-малко от двеста години българският език се е изменил повече, от-колкото френският за повече от триста години! Т.е. Езикът ни се развива твърде бързо и значи е неустойчив; днес дори някои откъ-си от творбите на Каравелов и Вазов звучат архаично въпреки безспорната им художествена стойност. Ако не направим езика си и по-устойчив, Внуците ни няма да могат да прочетат нашите сегашни книги.
Кратките Коментари на поставените тук въпроси не могат да заменят един задълбочен анализ на професионални езиковеди. Навярно те го правят. Ако е така, техен граждански дълг е да представят своите резултати и изводи пред широката общественост и да упражнят НАТИСК ВЪРХУ ДЪРЖАВНИТЕ ИНСТИТУЦИИ за излизане от състоянието на прогресираща езикова деградация на народа ни.
Тъй като езикът е един от основните елементи на националната идентичност, в страните от Първия свят му отделят изключително внимание — човек, който не владее писмено и говоримо официалния държавен език, не може да постъпи на държавна работа (подобни изисквания имат и немалко частни фирми) освен като общ работник, пощальон или нещо подобно; в някои страни това е предварително условие за получаване на гражданство.
Можем ли да научим български език?
Отговорът е положителен: можем. Ако искаме. Но не е лесно. Българският език е труден.
Преди всичко трябва да се установи какъв е допустимият обхват на отклонения от „еталона“. Например в много източни диалекти звукът „е“ се произнася като „йе“ (меко „е“). Обикно-вено такъв дефект е трудно излечим. Навярно „йе“ вместо „е“ трябва да спада към „разрешените“ отклонения. Също така ди-алектите не могат и не трябва да бъдат „забранени“. Само че Когато се явява на официално място, всеки да бъде длъжен да говори на книжовен български език; ако реши да оживи речта си с диалектни изрази, трябва да личи, че преднамерено използва ди-алект, за колорит.