Доста объркано е положението „по места“. ЦК на БКП и другият център умишлено държат местните партийни комитети в неведение какво точно става. В една силно централизирана структура, каквато е БКП, партийните функционери, останали без указания „отгоре“, са безпомощни. Единственото указание до края на 1989 г. е партийните архиви да се предадат в градските комитети. Като блокират дейността на собствените си структури, комунистите дават възможност на опозицията „по места“ да живне и да започне да създава свои организации. В противен случай партийните активисти мигновено биха смазали току-що появилата се на бял свят опозиция. А тя е нужна, за да „застави“ БКП „неохотно“ да се примири с бъдещото капиталистическо развитие. Как иначе да се обясни на „редовите комунисти“ и на целия народ защо социализмът се сменя с омразния прогнил капитализъм, без някаква империалистическа диверсия да налага това? Понеже ако се признае провалът на реалния социализъм, значи да се признае провалът на управляващата върхушка; тогава тя трябва да отиде на бунището на историята, а не отново да бъде на върха на обществената пирамида, вече като олигархия!
В началото на 1990 г. се провежда XIV Конгрес на БКП. Делегатите са избрани по-демократично от всеки друг път. Сред тях са „опозиционерите“ Асен Мичковски, Снежана Ботушарова, Недялко Йорданов, Николай Василев и „дисидентите“ Стефан Продев, Чавдар Кюранов, Анжел Вагенщайн, Радой Ралин… Почти никой от делегатите не знае, че димитровско-ленинският Централен Комитет или някой друг е решил България да тръгне по пътя на капитализма, и не го узнава до края на конгреса. Вместо това видният идеолог и теоретик по марксистко-ленинска естетика, по идеологическата диверсия на империализма и по различните видове социализъм, член-кореспондентът на БАН проф. Д-р Александър Лилов лансира идеята за демократичния социализъм — ревизионистко понятие, против което Партията се е борила по време на цялото си съществуване. Делегатите и всички комунисти са объркани, но се подчиняват на партийната дисциплина, понеже вярват, че „Партията е права, когато съгреши дори!“ някои наивници или честни комунисти (това впрочем е едно и също) предлагат Партията да се извини на народа за съсипването на България в продължение на 45 години. Естествено, срещат отпор от страна на „здравите сили“ (номенклатурата) — дори едно морално осъждане би изпратило „здравите сили“ извън историята, а нали тъкмо те се гласят за бъдещи едри капиталисти или олигарси, понеже „грехове“ има номенклатурата, а не „редовите комунисти“.
За избягване на осъждането на истинските престъпници на опозицията е наредено да залива с кал „всички настоящи и бивши комунисти“ — така всички те се оказват застрашени и са принудени да се обединят около партийното ръководство; така и „опозицията“ (главно СДС) си гарантира, че винаги ще бъде малцинство и няма да застраши бъдещите капиталисти.
През март 1990 г. БКП се преименува в БСП. Прави го след сложен ритуал на вътрешнопартийна демокрация (партиен референдум), имащ за цел да внуши на „редовите комунисти“, че тъкмо те искат тъкмо това. Не я смущава фактът, че съществува БСДП (на Дертлиев) и че „социалист“ е тъждествено на „социалдемократ“. Най-комичното и най-скандалното е, че Партията от болшевишка се превръща в ревизионистка точно от хора, които цял живот са се афиширали като врагове на ревизионизма.
Все пак „мирният преход“ при „смяната на системата“ не може да се извърши без изкупителни жертви — страната е доведена до катастрофа, партията, управлявала няколко десетилетия, е невинна, тогава трябва да има виновни лица. Задържан е Тодор Живков. После решават да „хвърлят на лъвовете“ Петър Младенов — президентът е тромав човек, от него не става нито лидер, нито интригант, нито бизнесмен… През май 1990 г. набират обороти студентските стачки, искащи оставката на Младенов. В софийския университет стачкуват около двеста души, в другите вузове — по няколко десетки, а някъде — неколцина. Въпреки малобройността си, стачкуващите са активни, и улеснени от пасивността на вузовските ръководства, успяват да прекъснат учебните занятия. Масмедиите, контролирани от БСП, широко отразяват стачката, създавайки впечатление, че едва ли не цялата страна се е надигнала срещу президента. Младенов подава оставка след „упорита съпротива“. Доволна от „победата“, тълпата се опива от силата си и добива усещането, че твори историята на улицата. Никому не минава през ума, че лесните победи са подарени от противника.