Когато Другият център решава, че правителството на Беров е изиграло ролята си, то подава оставка през септември 1994 г. Изиграно като по ноти БСП вече е готова да поеме властта: черната работа по „мирния преход“ към капитализма, пардон, към демокрацията, е извършена от други, страната умело е натикана в блатото на безнадеждността и БСП вече може да се появи като спасител на нацията. Това всъщност е била главната роля на СДС и другите отгледани опозиционери — да поемат вината за разрухата и да реабилитират БСП („виждате ли, има и по-лоши от нас!“). Ако БСП не беше „загубила“ временно властта, всеки би стигнал до резонния извод: „БСП управлява страната непрекъснато в продължение на 50 години. У нея е и хлябът, и ножът. Щом като тласка страната към катастрофа, или го прави нарочно, или не умее да управлява. Следователно БСП трябва да изчезне от политическата сцена“. Не изчезна. Благодарение на СДС и компания.
Повече от година вече всички партии плашат съперниците си със своята блестяща изборна победа при евентуални избори и всячески насъскват електоратите си. Особено агресивен е СДС — неговите лидери непрекъснато прогнозират спечелване на абсолютно мнозинство в бъдещия парламент. Въпреки някои свои странности Филип Димитров не е идиот и добре разбира, че победа няма да има. Но държи да остане на поста си и продължава да играе определената му роля… Против България.
Служебното правителство на Ренета Инджова чрез извършените кадрови промени на висши сановници засяга интересите на Първо главно управление, т.нар. енергийна мафия и др., а със забраната частни застрахователни дружества да застраховат държавни предприятия — на всички „едри капиталисти“. Последният случай кара дори невъзмутимия Жан Виденов да се възмути — бизнесмените у нас не са свикнали да понасят дори дребни щети, макар и за кратко време. След изборите всичко е върнато на предишните му места.
Съдебната система, прокуратурата и полицията са умело блокирани чрез назначаване на ключови постове на лица, верни на Мафията. Те са настроени на работен режим рядко да наказват дребните престъпници и — никога едрите.
Предизборната кампания преминава при силен натиск върху народа: „Гласувайте, гласувайте, гласувайте!“… „Който не гласува, е инфантилен!“… „може да не гласувате за нас, но гласувайте за някого!“… Очевидно Мафията търси легитимност за властта си и се бои от бойкот. Никой няма възможност да каже в масовите медии, че няма за кого да се гласува, че отново ни пробутват познати муцуни, натикали страната в блатото, и следователно изборите трябва да се бойкотират.
Нататък е ясно. Българинът винаги отстъпва, Когато натискът върху него е силен. И сега гласува. Против себе си. Наистина, една четвърт от електората не се явява пред избирателните урни, но по-голямата част от него го прави от мързелива аполитичност…
И българинът избира своите спасители. Да живее демокрацията!
Всеки народ има управниците, които заслужава.
Докога?
След отприщването на пътя към демокрацията една от първите задачи на Народното събрание (на Станко Тодоров) беше да отмени член 1 на тогавашната конституция (за ръководната роля на Партията). Това означаваше доброволно самоликвидиране на партийните организации, формирани на производствен принцип, и както се разбра впоследствие, заменянето им с клубове по интереси. Клубовете пак контролираха всичко навсякъде, без да пречат на демокрацията и на частните фирми, но не носеха никаква отговорност.
По време на тоталитаризма недоволният от нещо, бил той партиец или не, имаше възможност да се оплаче в контролиращия го комитет (в завода, ТКЗС-то, учреждението, вуза…) на БКП, и последният беше длъжен да му отговори в двуседмичен срок. В случай на неудовлетвореност от отговора недоволният можеше да се обърне към по-висока инстанция. Естествено, комитетите на БКП защитаваха „своите“ (номенклатурните кадри), но бяха длъжни да реагират оперативно и по същество. След изчезването им никаква институция не запълни появилия се вакуум и за всяка дреболия гражданинът трябва да се обръща към съда. Съдът решава жалбите процедурно (а не по същество) и толкова бавно, че често удовлетвореното искане на ищеца се обезсмисля.
Тук и по-долу не става дума за някаква носталгия по близкото минало, а за отбелязване на реално появили се, и по-точно — умишлено създадени проблеми.